Изпепелено пристанище и хиляди унищожени жилища, правителствен разпад и пълен политически блокаж във времена на коронавирус и масово недоволство от властта, избухнало преди почти точно година. Толкова сгъстени събития Ливан не бе преживявал напоследък.

Миналия октомври недоволството на жителите изригна, като взе повод от т. нар. "данък върху "Уотсап" - всъщност пакет бюджетни мерки, който би включил и оскъпяване на разговорите, осъществявани с мобилен интернет. За страна, в която телекомите бяха направили цените на стандартните разговори непосилни за някои ливанци, това бе капката, която преля чашата.

Искрата се вижда и днес. По-малко от две седмици след началото на демонстрациите миналата година премиерът Саад Харири подаде оставка. Оттогава политиците се обединиха около изготвяне на правителство, което ще е приемливо за демонстрантите - което няма да е политическа фигура. Сектантските разделения, довели до това всеки етноконфесионален блок да говори само на своя електорат, настроиха хиляди жители срещу всички партии.

Изборът на парламента се спря на Хасан Диаб - малко известен дотогава експерт, дошъл на поста с подкрепата на ливанската шиитска организация "Хизбула". Той обаче се оттегли след опустошителния взрив в Бейрут с близо 200 жертви през август, разкрил множество дълбоко вкоренени проблеми в управлението, с думите, че "корупцията е по-голяма от държавата".

След него бе номиниран Мустафа Адиб -- също слабо известен, идващ от академичните среди. Някои ливанци язвително се шегуваха, че приликата между профилите на двамата е толкова голяма, че дори имената им са анаграми едно на друго (фамилиите Диаб и Адиб). Той се задържа като номиниран за премиер едва няколко седмици - никой не можа да състави правителство. Не помогна усещането за спешност - заради коронавируса и хронични проблеми в икономиката ливанската валута продължи срива си и е загубила над 80% от стойността си. Слабо ефективните институции задълбочиха и кризата с коронавируса.

Преговорите се оказаха в задънена улица отчасти защото "Хизбула" и други партии искаха конкретни министерства. Тази ситуация бе посрещната със силен гняв от френския президент Еманюел Макрон, който лично се включи в опитите за излизане от политическата безизходица - постави политическата стабилност, с експерти и без отхвърляни изразители на партийни интереси, като условие за организиране на конференция, с която Ливан отново да стане привлекателен за отпускане на заеми от други държави.

Малко след провала на този опит за съставяне на правителство Харири, в топли отношения с Макрон, заяви: "Казваме на тези, които аплодират срива на инициативата на Макрон днес, че ще си хапете пръстите от съжаление." В действителност протестът срещу целия елит, който отбеляза годишнината си в събота, бе насочен и срещу него. Участниците в края на миналата седмица обявиха, че не са се отказали от исканията си - нито от смяната на системата, нито от оставката на президента Мишел Аун, доверието в когото още повече се срина във времето около взрива.

Година по-късно демонстраните са стотици, а не хиляди. Уверяват обаче, че "революцията не е мъртва" и че е въпрос на време да избухне с нова сила при следващия удар на тежката криза.