Преди сто години Агата Кристи запозна британските читатели с дребен мъж с безупречно поддържани мустаци, който с помощта на своите "малки сиви клетки" се оказа много добър в разкриването на престъпления. Този човек, разбира се, беше Еркюл Поаро, който дебютира в първия роман на Кристи "Аферата в Стайлс" (The Mysterious Affair at Styles), публикуван през октомври 1920 г. в САЩ и на 21 януари 1921 г. в Обединеното кралство.

Въпреки че е вероятно вторият по известност детектив в британската култура (след Шерлок Холмс), Поаро изобщо не е британец, а бежанец. Идвайки в Англия като част от група белгийци, прогонени от Първата световна война, произходът му е от Брюксел. Пишейки за този пенсиониран белгийски полицай, решаващ казуси в Обединеното кралство и по целия свят, Кристи успя да покаже (а понякога и да се подиграва) сложността на това какво е да си англичанин, както и връзката му с континентална Европа.

На пръв поглед романите на Кристи приличат на носталгично отстъпление към пасторалното английско имение с голяма къща. Те могат да бъдат разчетени като някакво обръщане навътре заради акцента върху затворените стаи и подробно описаните планове на етажите на грандиозни сгради. Но подобни впечатления са подвеждащи.

Отварянето на граници, както буквални, така и интелектуални, оформя Англия на Кристи. Познанията й за работата на европейските мислители дава предимство на детектива. Когато английски детектив, подобно на Шерлок Холмс, търси външни доказателства, които могат да бъдат анализирани, Поаро решава случая, като осъзнава скритите последици от поведението на хората - включително неговото собствено. Фройдистката насоченост на Поаро към психологията на заподозрените му позволява да види, че простите грешки и грешки на езика или някоя изтървана дума могат да скрият по-дълбоки значения. В "Аферата в Стайлс" се разкрива решаваща улика, когато Поаро осъзнава значението на собствения си почти несъзнаван инстинкт за подреждане.

В света на Кристи типичният английски здрав разум на полицаите не е достатъчен, за да разгадае мистерията. Вместо това континентална теория хвърля светлина върху това, което се крие под повърхността.

Друга запазена марка на Поаро е как се мъчи да намери правилната английска дума или идиом. В "Аферата в Стайлс" той дори неправилно цитира Хамлет. И все пак би било грешка да се четат тези моменти като прости грешки. Вместо това Поаро съзнателно играе ролята на "забавния чужденец", използвайки затруднения с езика, за да обезоръжи заподозрените и да приспи страховете, че може да бъдеш заподозрян (как може такава комична фигура да бъде толкова голям детектив?). В известните сцени, където Поаро обяснява истината, неговият английски става значително по-гладък. Така Поаро представлява аутсайдера, перфектно позициониран да прозре английските измами.

Успехът на "забавния чужденец" пред нищо не подозиращия англичанин подсилва едно по-обирно изследване на английското от Кристи в нейните книги.

Поаро е ентусиазиран поклонник на Англия. В "Убийството на Роджър Акройд" той коментира, че Англия е "много красива, нали?" Но този ентусиазъм невинаги предизвиква същото чувство у другите. Показателно е, че в романите и адаптациите за Поаро той често е бъркат с французин. В "Роджър Акройд" той е представен като изглеждащ "точно като комично описание на французин". Но в жанр, който изисква внимание към детайлите, шегата е за сметка на един особено затворен в себе си вид "англичанство" - на онези, които не могат да направят разлика между французите и белгийците.

По същия начин, както отбелязва литературоведът Алисън Лайт, популярността на Поаро съвпада с разрастването на пътуванията и все по-честото възприемане на англичаните като туристи в чужбина. Няколко от най-известните случаи на Поаро се случват различни видове транспорт и на екзотични места, като "Смъртта на Нил" или "Убийство в Ориент експрес". Независимо, че англичаните в тези истории може да са в чужбина, класовите отношения от родината им все още успяват да се разгърнат, където и да са. Англия ги следва и тази вътрешно ориентирана "английскост" се задълбочава.

Кристи може и да се подиграва на Англия и "англичанството", но тя успя да завладее сърцата на британските читатели с дребния си, умен белгиец. Поаро е бил толкова обичан от читателите, че Кристи е написала 33 романа, две пиеси и повече от 50 разказа за него между 1921 и 1975 г. Адаптацията на ITV на много от тези истории продължи 25 години (1989- 2013) и сега също се смята за класика на британската телевизия. Малко измислени детективи са имали късмета пълните им приключения да бъдат адаптирани за екрана. В тази връзка Поаро категорично може да претендира, че е най-обичаният британски детектив.