"Музиката ми беше възкресена": монахиня пианистка от Етиопия на поход срещу клишетата
Пиано с ритъм, пречупващ времето и различен от всичко познато, гради напрежението в скорошния филм на "Нетфликс" Passing, история за афроамериканци отпреди век. Много публикации в Съединените щати свързват успеха му и с изпълнителя Девонте Хайнс, чийто последен албум е саундтракът на филма.
Американската критика обаче се заблуди: авторът на завладяващата композиция за пиано не е 36-годишен певец от Великобритания, а 98-годишна монахиня от Етиопия. Произведението е от първия ѝ албум,
издаден в Германия с помощта на император Хайле Селасие и записан на пиано, на което е свирил и Волфганг Амадеус Моцарт, още през 1968 г. В последните години музиката ѝ, която звучи и класически, и етиопски, се появява в документален филм на "Амазон"; в реклама на колонките Echo, на "Епъл" или Кралския датски балет и дори на студен чай.
Възраждащият се интерес е насочен към човек, който за втори път свири пред публика на 85 г. и има какво да разкаже за превратностите на съдбата, през които несломимо си проправя път: от привилегированото детство и бляскавото музикално бъдеще до бягството в манастир без ток и вода, сложните връзки с най-известния император в Африка от 20 в. и десетилетното разкъсване между музиката и Бога.
Светът все повече забелязва Емахой Цеге-Мариам Гебру, която всъщност избра и двете едновременно.
"Дневник" разказва за живота ѝ в голяма степен с помощта на племенницата ѝ, основала фондация в нейно име с благотворителна цел, но и от думите, които Емахой си е позволила да сподели пред други в редките си интервюта.
Да се родиш в град, чийто език не говориш
Разказите за Емахой Цеге-Мариам и кадрите от срещите с нея показват малката ѝ стая в етиопски православен манастир в Ерусалим - с място за легло, за пиано, за икони, знамена на Етиопия и портрети на императора.
Пътят ѝ започва в друга среда и под друго име. Баща ѝ, интелектуалецът Кентиба Гебру, служи при четирима императори. Когато съпругата му Касайе Йелемту ражда Йеубдар през 1923 г., Адис Абеба е млада, бурно развиваща се столица - център на империя, по-голяма от днешните Франция, Германия и Великобритания, взети заедно.
В тази неколонизирана от Запада държава класическата музика е чужда през 20-те. Етиопското културно наследство е неизчерпаемо, а пентатониката в основата на религиозните песни и фолклора по-късно ще превърне етиопския джаз в направление, познато в целия свят.
Десетилетия наред обаче музиката на Йеубдар ще звучи по радиото само по време на постите, спомня си Хана Кабеде, основател на Emahoy Tsege Mariam Music Foundation, с мисия да подпомага музикалното образование на децата по света. С нея е свързан и праводържателят Emahoy Tsege Mariam Music Publisher.
"Трябва да разберете, музиката не се насърчаваше по онова време", разказва за "Дневник" Кабеде, която е и племенница на героинята на тази история. "Да си музикант, беше срамно в културата. Много родители се отказваха от децата си, когато ставаха музиканти; дори през 60-те." Показателно е споменаването на 60-те, когато бащата на етио-джаза Мулату Астатке започва бляскавата си кариера. Тогава, продължава Кабеде, дори Мулату е по-скоро отхвърлен в Етиопия.
Йеубдар напуска Адис Абеба едва на шест - заедно с една от сестрите си е изпратена в пансион в Швейцария. След първото посещение на концерт "поисках цигулка от дядо Коледа", разказва в подкаст на Би Би Си. Спомня си и че по време на буря започнала да удря разпалено по клавишите на пиано в стаята си. "Питаха ме какво свиря и аз казах: "Буря."
Две години по-късно започва с цигулката и пианото. След още две е първият ѝ рецитал.
Йеубдар и сестра ѝ са първите момичета, учещи в чужбина. Когато се връщат в Адис Абеба през 30-те, трябва да се адаптират дори към езика. У дома с баща си Йеубдар говори на немски, в пансиона е научила и френски, знае английски (по-късно ще научи италиански и иврит). "А амхарският е родният ѝ език, който тя дълго след това (връщането си - бел. ред.) не говори, отнема ѝ известно време, разказва Кабеде. "Дълго е аутсайдер. Не говори езика си, не се държи както културата очаква от една млада дама. Има конфликти с нея."
"Веднъж за императрицата, веднъж за императора"
В годините на италианската окупация семейството ѝ е преследвано като част от съпротивата. След опита за убийство на тогавашния изпратен от фашистка Италия губернатор Родолфо Грациани през 1937 г. десетки хиляди са убити, сред тях и трима членове на семейството ѝ (за тях е The Ballad of the Spirits). Йеубдар и близките ѝ са затворени в манастири (мъжете в мъжки, жените в женски). По-късно са преместени в собствени вили, където остават затворници.
След края на окупацията Йеубдар се връща в Етиопия, но вече иска да отпътува: мечтае за музикално образование в Европа. Жена да учи музика е необичайно през 30-те. "Баща ѝ много я насърчава, иска да бъде себе си, но тя не се чувства разбрана. Свободен дух е: иска да свири, не да се омъжи и да има деца. Да стане голямо име в музиката. Да има собствена група. Но това е отвъд нормата", продължава Кабеде.
Докато Йеубдар убеждава баща си да я изпрати в чужбина, етиопският посланик в Кайро (семеен приятел) препоръчва за учител пианиста и цигулар Александър Конторович. В Египет Йеубдар живее при него и съпругата му.
"Много, много доволна е. Говори дори сега за този период като за един от най-удовлетворителните, защото свири по 9 часа на ден: четири на цигулка и пет на пиано", спомня си Хана Кабеде.
Горещината в Кайро обаче разклаща здравето ѝ. Връща се в Адис Абеба с надеждата да е за кратко, става асистент във външното министерство, по-късно - в оркестъра на имперската стража.
Йеубдар може лесно да си намери работа, да отпътува веднъж и да го планира отново: баща ѝ е много близък до император Хайле Селасие и дъщерите му имат лесен достъп до него.
"До седемдесетте, когато е свален императорът в Етопия, практиката е, че ако принадлежите към определени семейства, императорът участва в живота ви. Ако отивате в чужбина, трябва да го уведомите. Ако се връщате, трябва да отидете и да се отбиете от учтивост."
Емахой Цеге-Мариам изгражда тази връзка още докато е Йеубдар. В подкаста на Би Би Си разказва на английски:
"Веднъж свирих за него в двореца му. Кзаха, че е дарба от Бога. Веднъж свирих за императрицата, веднъж за императора. Даже помня, че пях, беше италианска песен, в превод "Сянката на тъгата ми"."
Хана Кабеде отрича леля ѝ да е участвала в публични изпълнения в двореца: "никога не е изнасяла концерти", нито е "пяла за императора", както е споменавано в медиите. Потвърждава обаче, че леля ѝ и императорът са се срещали "много, много пъти". По-късно с подкрепата на Хайле Селасие ще дойде и първият ѝ запис. Далеч преди това, в началото на 40-те, тя получава възможност за стипендия в Европа.
Изненадващо, Етиопия отговаря с "не".
Причината не се разкрива (нито дори от Йеубдар), но според Хана Кабеде забраната може да е дошла само от върха. "Емахой не е човекът, който би приел "не" за отговор. Би отишла до върха, при баща си да му се оплаче или дори лично до императора. Но не е могла да направи нищо."
Пред Би Би Си монахинята разказва, че от отчаяние не яла 12 дни, била приета в болница и дори поискала последно причастие. В посветен на живота ѝ филм, Labyrinth of Belonging, казва:
"Когато музикалните ми аспирации се провалиха, изгубих всякакъв интерес към този свят. Силно бях разтърсена."
Смъртта обаче не настъпва. Събужда се в болницата, завладяна от усещане за покой и няма колебание какво трябва да направи: да "убие себе си".
Еднопосочна улица
Решението, което взима Йеубдар, е да спре да бъде Йеубдар: на 21 г. става Емахой (титла на монахиня) и променя името си на Цеге Мариам. Напуска Адис Абеба, без да каже на никого. В планинския манастир без електричество и вода Гишен Мариам спи в колиба, не свири, води живот на отшелник. Разказва пред Би Би Си, че чула как Земята там е благословена от кръвта на Исус, затова ходи боса.
След години се връща в Адис Абеба. Обръща се към императора с молба за работа (неподходящо занимание за монахиня). Постъпва като преподавател в училище за незрящи, но и там не се чувства на място. "Посещавахме я в събота. Готвеше ни, правеше ни паста. Не знам колко остана, но вече не искаше да е там", спомня си племенницата ѝ.
Според нея Хайле Селасие е казвал, че би направил всичко за леля ѝ. Времето потвърждава това, но нима тя не е могла да поиска да продължи музикалното си образование? "Емахой вече не се интересува. Там е въпросът. В етиопската църква да станеш монахиня означава да убиеш себе си. Вече не съществуваш. Нямаш никакви земни желания, не принадлежиш към света. Пътят е еднопосочен."
И въпреки че не се отказва от пътя на Бог, Емахой отхвърля някои правила по него.
"Тя върви срещу това правило. Не може да се откаже от музиката си. Макар да се отказва от себе си и да се смята за "мъртва" във всички други акпекти, а музиката не може да го направи. Тя е жена, която обича поравно Бог и музиката. Не може да се откаже от нея."
Веднъж дори свири публично през 50-те, макар и скрита зад завеса, на събитие на една от сестрите ѝ. "Но ѝ казах, че не искам хората да виждат лицето ми. Имаше параван; императорът, императрицата, семейството ми, студентите, но никой няма да ме види, защото аз само свирех. Аз бях като отшелник - не исках хората да ме виждат, исках да съм уединена", обяснява пред Би Си Си. Тогава е на възраст между 30 и 40 години.
Следващият ѝ публичен концерт ще е в Ню Йорк през 2008 г.
През 60-те тя напуска Адис Абеба и училището и стига още по-далеч. В Гондар, център на етиопския църковен живот, изучава религиозната музика на водещ композитор. Всеки ден вижда студенти, които спят пред портите на храма, дошли, за да следват, просят за храна и подслон. "Толкова много съжалявах и си казах: имам музика, ще се опитам да направя нещо с тази музика."
"Нещото" започва с първия ѝ албум.
"Поисках от Негово императорско величество Хайле Селасие да ме изпрати за записа и той се съгласи. Беше много мил, помогна ми. Отидох в Германия за първия запис. След това джентълменът ми каза, че на това пиано някога е свирил Моцарт. Мисля, че съм първата монахиня, свирила на това пиано."
Връзката с Германия, където е издаден Spielt eigene Kompositionen ("Свири собствени композиции"), е през сестра ѝ, омъжена за дипломат и живееща в Германия. Следват още записи с помощта на сестра ѝ Деста Гебру (майката на Хана Кабеде). През 1973 г. Емахой Цеге-Мариам Гебру публикува и композициите си за пиано и дарява средствата от продажбите на музиката си за деца, останали без родителска грижа.
След смъртта на майка си заминава за Израел през 1984 г., 9 г. след като свалилият Хайле Селасие марксистки режим на Менгисту Хайле Мариам е овладял държавата.
"Музиката ми умря, музиката ми възкръсна"
В етиопския манастир в Ерусалим Емахой Цеге-Мариам свири средно по седем часа според сайта на фондацията. Извоюва си привилегията с годините: дори само слушането на нерелигиозна музика в манастира е светска работа.
Как изобщо получава възможността да го прави? "Тя е много упорит човек. Ако иска нещо, не я интересува дали целият свят ще се срути, иска само да го направи", казва племенницата ѝ. "И това, че идва от много заможно семейство, помага. Заради някогашния си достъп до императора има достъп и до патриарха. Не е жена без влияние. Сигурна съм, че дори да не го е използвала директно, сестрите ѝ са отивали при патриарха, когато се е забърквала в проблеми." Вероятно последното заедно с езиковата ѝ дарба я правят първата жена преводач в Етиопската патриаршия.
Оттогава досега създава близо 160 композиции. Само част от тях са издадени. Фондацията на Кабеде работи в момента за ограничени издания на плоча за догодина, а с непозната музика - през 2023 г.; във втората категория са и вокалните ѝ изпълнения.
С времето в манастира тя все по-малко пази музиката си за себе си.
Пианисти по света се вдъхновяват от нея - от Мая Дуниец в Израел до Мери Сътън във Великобритания. Те дълги години учат композициите ѝ по слух; Емахой Цеге-Мариам Гебру разполага с ръкописи на музиката си, но тя едва миналото десетилетие се появява на дигиталното петолиние.
Преди десет години дава ръкописите си на Мая Дуниец - пет чанти, без заглавия и ред; признава, че има нужда от помощ, казва за Би Би Си. "Това е работата на живота ми и искам да го отпечатам така, че хората да могат да го свирят."
Тогава уточнява, че с парите ще изгради приют в Адис Абеба, но попитана защо е решила да публикува, казва още: "Исках да го споделя. Харесва ми да споделям каквото имам. Ако другите не могат да ме разберат, музикантите могат."
"Музиката ми е подарък от Бога, нямах нищо общо с нея", казва Емахой Цеге-Мариам Гебру в трейлъра на филма; по това време вече е на 95. "Музиката ми умря много отдавна, но с милостта на Бога отново живее. Тя беше възкресена."