Каруца с натрупани тела: 80 години по-късно в Солун си спомнят за холокоста
Осемдесет и четири годишната Рина Рева била почти на четири години, когато е изпратена в концентрационния лагер "Берген-Белзен" в Северна Германия с родителите си през 1943 г. Тя прекарала следващите две години от детството си там, за да стане свидетел на събития, които ще останат с нея завинаги.
"Никога не съм имала играчка, никога не съм имала кукла", каза Рева от дома си в Солун, където някога е съществувала процъфтяваща еврейска общност в продължение на векове преди Втората световна война.
"Първите ми спомени от играчки са след войната, беше с едно момиче, с което се сприятелихме и си играехме в кални локви. Правехме сладки и банички от кал."
Рева е една от последните оцелели от 50 000 евреи, живели в Солун преди войната, почитани всяка година на церемонии около 15 март, когато през 1943 г. първият влак напуска града за концентрационните лагери.
В неделя се проведе шествие до паметника на холокоста в северния гръцки град и бяха положени цветя на релсите на гарата.
В лагера майка й я оставяла в леглото, което споделяли, но Рева излизала навън.
| "Един ден извън лагера видях огромна, дълбока каруца с дървени страници, теглена от коне. Двама работници хвърляха голи тела на работници в каруцата", разказва тя. "По някое време каруцата се препълни с телата и на нея се качи полицай с дълги черни ботуши и започна да гази труповете, за да направи място за още. Не знам какво е разбрало четиригодишно дете от такава сцена, но си спомням, че започнах да плача", спомня си тя. |
Помни и глада.
"Имаше парче хляб (който държах) постоянно да гние в устата ми, никога нямаше да го глътна, а моят (баща) ми носеше ново парче хляб, за да замени старото. Не знам как оцелях, защото наистина никога не съм яла нищо."
От депортираните само 1950 са се завърнали живи в Солун според уебсайта на общността, включително родителите на Рева, една група баби и дядовци и един чичо. Няколко други нейни роднини са изгубени. Днес еврейската общност в града наброява около 1200 души.
"След войната никога не сме говорили за концентрационния лагер вкъщи, изобщо", каза Рева. "Но не трябва да се забравя. Мисля, че го дължа на тези хора, които загинаха."
