На пресконференция във вторник новоизбраният президент Доналд Тръмп отново обеща да върне външната политика на САЩ "обратно в бъдещето". Тръмп повтори желанието си да възстанови контрола на САЩ над Панамския канал, с военни средства, ако е необходимо; направи Канада петдесет и първия щат на САЩ; и се обяви за анексиране на Гренландия за "цели на националната сигурност".

Такива подходи биха били стряскащи отклонения от либералния интернационализъм на администрацията на Джо Байдън - но с дълбоки корени във външната политика на САЩ.

Решителността на Тръмп да третира западното полукълбо като сфера на влияние на САЩ сигнализира за възраждане на доктрината Монро - стратегията, въведена за първи път от президента Джеймс Монро през 1823 г., която оформи решително външната политика на САЩ в началото на ХХ век и впоследствие по време на Студената война.

Думите на Тръмп предполагат, че неоспоримото господство в полукълбото ще бъде в основата на неговия подход "Америка на първо място" поради същите два мотива, движили доктрината Монро: да се предотврати намесата на външни сили и да се смекчи предполагаемия хаос в региона. Възраждането на тази традиция обаче би било рисковано и контрапродуктивно за външната политика на САЩ и глобалния ред.

Преди двеста години, когато бунтовете срещу испанското колониално господство разтърсиха Латинска Америка, лидерите на САЩ се тревожеха, че други европейски сили могат да запълнят вакуума. За да предотврати този резултат, Монро измисли "американска система", в която на европейските сили беше забранено да се намесват. Той обяви, че западното полукълбо ще бъде забранено за тях и предупреди имперските сили: "Трябва да възприемаме всеки опит от тяхна страна да разширят системата си до която и да е част от това полукълбо като опасен за нашия мир и сигурност."

С нарастването на мощта на САЩ последовалите американски администрации се позовават на доктрината не само като на щит, но и като на меч. През 1845 г. президентът Джеймс К. Полк анексира Тексас, за да не стане "съюзник или да изпадне в зависимост от някоя чужда страна, по-мощна от (Съединените щати)". На следващата година Полк цитира доктрината за защита на войната с Мексико, която добави Калифорния и американския югозапад към САЩ. През 1867 г. Андрю Джонсън я използва при закупуването на Аляска от Руската империя.

Администрацията на Гроувър Кливланд направи това ясно през 1895 г., намесвайки се в спор за границите между Венецуела и Британска Гвиана. Държавният секретар на САЩ Ричард Олни изразява това, което стана известно като "следствието на Олни" в доктрината:

За да не остави тази педантична формулировка някакво съмнение, той предупреди Великобритания:

Дори най-известната външнополитическа инициатива на Уилсън - Обществото на нациите, с която той се надяваше да запази международния мир след Първата световна война - беше деформирана, за да пасне на доктрината Монро за местната аудитория. Въпреки глобалния, а не континентален подход на Лигата, Уилсън формулира нейното обещание за универсална колективна сигурност като логично продължение на това регионално споразумение:

Реалистите критици на Уилсън не се трогват: "Ако доктрината Монро се прилага навсякъде, можем да сме напълно сигурни, че тя няма да съществува никъде", заяви сенаторът от Масачузетс Хенри Кабът Лодж,

Лодж има право. Една универсална система за колективна сигурност е във фундаментално в противоречие със сферите на влияние на една от великите сили. В крайна сметка тревогите на националистите за това да се запази господството над западното полукълбото за САЩ обрекоха на провал одобряването от Сената за Споразумението на Лигата на нациите.

Дългогодишното доминиране на доктрината Монро върху външната политика на САЩ най-накрая започна да се разхлабва през 30-те години на миналия век, с избирането на Франклин Д. Рузвелт (ФДР) и последвалото обръщане на Америка към глобализима.

В първата си реч при встъпването в длъжност през март 1933 г. ФДР се застъпва за курс на неинтервенция в Западното полукълбо, известна като "политиката на добрия съсед". След влизането на САЩ във Втората световна война неговата администрация изготви плановете за иден отворен, обвързан с правила световен ред, основан на колективна сигурност и международна търговия. Показателно е, че ФДР отхвърли усилията на Великобритания и СССР да договорят сфери на влияние, разграничаващи техните следвоенни регионални интереси.

Уставът на Обединените нации отразяваше тези универсалистки инстинкти и Рузвелт ликуваше. При завръщането си от Ялтенската конференция през март 1945 г. той обявява срещата на върха за "повратна точка" в световната история. Той прогнозира, че ООН ще преобърне политиките на едностранни действия, "изключителните съюзи, сферите на влияние, баланса на силите", които са били "изпробвани от векове - и винаги са се проваляли".

Що се отнася до САЩ, тяхното собствено привидно отхвърляне на сферите се оказа избирателно и мимолетно. Представители от средите на националната сигурност настояваха за запазване на хегемонията на САЩ в Централна Америка и Карибите. "Нашият малък регион тук, който никога не е притеснявал никого", иронизира министърът на отбраната Хенри Стимсън. За да се опитат да намалят когнитивния дисонанс, американски официални лица настояха, че това са "отворени", а не "затворени" сфери, позволяващи на страните свобода в техния политически и икономически избор и международни отношения.

Вашингтон се зае да защити Латинска Америка от комунистическите подривни действия и съветското влияние, превръщайки я в "затворено полукълбо в един отворен свят". САЩ се намесваха многократно срещу леви правителства и движения, като в Гватемала, Доминиканската република, Чили, Салвадор, Никарагуа и Гранада.

Погледнати през тази историческа призма, яростните заплахи на Тръмп да превземе Панамския канал или да използва войски за противодействие на "хаоса в Мексико" са не толкова отклонение от традицията, отколкото връщане към нормата.

Откровеното настояване на Тръмп Дания да се откаже от Гренландия може да се разглежда в същата светлина.

Амбициите на Тръмп да придобие стратегически разположения, богат на ресурси остров, три пъти по-голям от Тексас, отразяват териториалните покупки на САЩ от предишни векове, които са остро критикувани по онова време, но по-късно са смятани за страхотни сделки. Най-очевидните сред тях са придобиването на територията Луизиана от Франция през 1803 г. за 15 млн. долара и на Аляска от Русия през 1867 г. за 7.2 млн. долара. Тръмп освен това не е първият президент, който се е насочил към Гренландия: Андрю Джонсън обмислял да я придобие през 1867 г., а Хари Труман предложил на Дания 100 млн. долара в злато за нея през 1946 г. Но засега островът "не кълве" на тази стръв.

Като се има предвид импулсивният темперамент и капризният стил на Тръмп, е опасно да се приписват изказванията му на някаква фундаментална стратегия.

Все пак едно нещо изглежда вероятно: логиката на сферите ще бъде в основата на неговия подход към световния ред. Това отчасти е функция на дългогодишното му отвращение от глобализма, мултилатерализма, заплитащите се съюзи и вечните войни в далечни страни. Всъщност той вероятно ще се съгласи с поговорката на държавния секретар Джон Куинси Адамс от 1821 г.: "Америка не отива някъде в чужбина в търсене на някакви чудовища за унищожаване".

Въпреки че често се тълкува като израз на изолационизъм, това изречение е по-точно да се чете като предупреждение срещу имперско прекаляване.

От 2010 г. Китай навлезе значително в Латинска Америка, като засили своето дипломатическо и търговско присъствие и инвестира в мащабни инфраструктурни проекти. Междувременно САЩ отдавна се отнасят към региона като към периферна грижа, преследвайки политика на (не толкова) "добронамарено пренебрегване".

С избирането на Тръмп това изглежда ще се промени. През май 2024 г. историкът Хал Брандс спекулира, че втора порция тръмпизъм "ще включва заредена с нова енергия доктрина Монро", като Вашингтон ще се оттегли от дългогодишните си съюзи в Европа и Азия и вместо това ще се съсредоточи върху "интензивни и може би по-тежки усилия за да защити американското влияние в Новия свят и да попречи на съперниците му да се установят трайно там." Въпреки че Тръмп все още не е встъпил в длъжност, тази преориентация изглежда е в ход.

Но ако има сериозни аргументи Тръмп да засили фокуса на САЩ върху Америка, изричното съживяване на интервенционистката доктрина Монро би било дълбоко контрапродуктивно. Освен стимулирането на антиамериканския национализъм в полукълбото, подобна политика на завръщане към стари модели би легитимирала усилията на Китай, Русия и потенциално други регионални сили да преследват сфери на влияние в собствените си съседи, като допълнително подкопават Хартата на ООН и вече пропадащите правни основи на международния ред.

Една по-далновидна и обещаваща стратегия на САЩ би била администрацията на Тръмп да удвои дипломатическото и икономическото внимание на САЩ към Западното полукълбо, като същевременно официално се откаже от хегемонистичната презумпция, присъща на доктрината Монро.

Като част от този процес Съединените щати трябва да се ангажират с укрепването на институциите на полукълбото, които са в съответствие с Хартата на ООН, основани на взаимно зачитане на суверенитета и колективни действия. И накрая, Тръмп трябва да вземе поука от ФДР и да се откаже от изключителните зони на привилегии на голямата власт, тъй като това противоречи на целта за стабилен и справедлив световен ред.

Както Рузвелт заяви при завръщането си от Ялта - и както история потвърди - самото понятие за "сфери на влияние" е "несъвместимо с основните принципи на международното сътрудничество".