Трудна за преглъщане статия в социалните мрежи. На снимката - квартална кална градинка, оградена от обгорели от ракетен обстрел блокове с изчезнали етажи. Пред входа - старица, облечена с одеяло, бърка с лъжица в ръждясало канче, а встрани парцаливият труп на съседа е покрит с изкъртена врата, да не го ядат кучетата. Под статията е пълно с емотикони, сред тях стотици смеещи се човечета. Не са грешка, нито истеричен смях от предозиране с ужас. Реални хора са преминали през статията и често, без да прочетат повече от заглавието й, реагират с публичен смях под брутално ужасяващата история.

Този садистичен феномен в социалното ни общуване съвсем не е резултат на загубена човечност. Хората, които удрят смеещо се човече под снимки на труповете в Украйна, изобщо не са уродливи безчувствени орки. Напротив, те са напълно обикновени човеци от ранима плът и топла кръв. Обичат, плачат, страхуват се, мечтаят, споделят, вълнуват се, живеят. Публичният им смях в случая не показва садистично удоволствие, а издава желание да демонстрират иронично своето пълно недоверие към статията, която е попаднала под очите им. Те не се надсмиват над смъртта, а се подиграват с информация, която категорично и напълно убедено приемат за невярна. Правят го, за да изтъкнат своята неподвластност към това, което открито считат за опит за манипулация. Смеещото се човече е гордият им размахан пръст, който смело сочи фалша, умело разобличен от техният свободен дух.

Да, става дума за гордост. Отричащите истинското лице на войната в Украйна всъщност живеят с твърдото убеждение, че са надарени свише с прозорливост, която им помага да разпознаят фалша на пропагандата. И именно това тяхно усещане за умствено надмощие е най-голямата им, грешна, човешка глупост. Кошмарният парадокс е, че хората, които си мислят как се реят над пропагандата, са нейните най-преки, тъжни жертви.

Всичко сякаш започна преди години с набиращите бърза популярност теории на конспирацията, развити в лесни за смилане филмчета, претендиращи за документализъм или разследваща журналистика. Някои са много добри. На петата минута си готов да обясняваш на всеослушание, че абсолютно всичко на този свят е притежание на точно седем богати капиталисти. Или пък че серийните убийци Кемтрейлс и Петджи съществуват, а в спринцовката с ваксината за " онова грипче" плуват чипчета. Редовно в пространството изпълзяват като настървени хлебарки истории за страховитата истанбулска конвенция, джендърските атаки, норвежките отвличания на деца. Повечето публично дискутирани теми не са изцяло измислени. Напротив, те са умело надиплени - с парченца верни факти по-лесно се преглъщат тлъсти или жилести лъжи. Известният американски лингвист Джордж Лейкъф формулира този похват като "сандвич на истината".

Цялата тази масирана психоатака съвсем не цели да ни напълни главата с пуканки само за удоволствие. Има нещо, което обединява всички тези фантастични истории и това е общата тема - обявеният за първопричинител на всички злини - големият злодей Колективен Запад. Съвсем нарочно, от години, в съзнанието на българите западният свят малко по малко бива демонизиран. Пропагандните внушения целят да дискредитират образа на западната цивилизация в съзнанието ни, което да предизвика срив на собствената ни идентичност. Тоест да поставим под унищожителена въпросителна своята принадлежност към Запада и неговите организирани структури.

Разбира се, огромна роля тук има и политическата ни система. Управниците в последното десетилетие се постараха да компрометират европейското участие в развитието на България. Неконтролируемата корупция, безочливото отклоняване на евросредства, некадърното управление на фондове, безхаберното пилеене на ресурси - всичко това, за съжаление, се превърна в емблемата на европейското ни присъствие през последното десетилетие. Добавяме към това липсата на правосъдие и бавното икономическо развитие на цели отрасли, което рефлектира в твърдата ни позиция в задния двор на Европа и вечната ни роля на бедно, окъсано изтърсаче. В резултат в душата на недоволният българин се събуждат стари комплекси и той започва все по-лесно да се пита защо толкова се натискаше да става европеец. И в мига, в който този въпрос се появи в главата му, пред очите му удобно се изправят популистки послания за самостоятелност.

Да, неслучайно не казвам независимост, а самостоятелност, защото това е ключово внушение, което хибридната война иска да постигне. "Всеки сам си преценя" не е хрумка на нечия крива глава. Това е символичен израз на бруталната подмолна идея, която цели да разбие единството на едно общество и да го отклони от неговия общ път, към който се е стремяло с години.

Това е зловещ експеримент и за съжаление България се оказа изключително подходяща за него.