Украинската контраофанзива в Харковска област може да е изненада за незапознатите какво се случва в тази част на фронта, но не би трябвало да е сюрприз за разузнаването на руската армия, претендираща да е една от водещите световни сили. И все пак, изглежда, се е случило точно това.

То е едната от двете основни грешки на Русия, довели до септемврийския пробив - вторият сериозен след мартенския провал в опита в края на февруари и началото на март да бъде свалена властта в Киев. Той сложи кръст на първоначалните планове на Москва в Донбас (да превземе поне градовете Краматорск и Славянск), както и на каквито и да е планове за референдуми тази есен за присъединяване към Русия

А офанзивата, достигнала на места границата с Русия, продължава. За по-малко от две седмици Киев си върна контрола над повече територия, отколкото руската армия бе успяла да добави към окупираните земи от април насам.

Това е една от предварителните публични оценки на случващото се на изток и юг от Харков, особено от събота насам, направени от западни анализатори по военно дело и въпросите на сигурността.

Едни от тях признават, че са сгрешили в прогнозите си, че войната е навлязла в позиционна фаза и режим на изтощаване на противника. Други предупреждават да не се бърза с прогнозите, защото информацията от терен е ограничена, вероятно пристига със забавяне и украинците добре създават "радиотишина" или дезинформация, за да защитят свободата си на действие. От Киев благодариха за подкрепата и медийните заглавия за победи, но призоваха всеки, който знае някаква оперативна информация, да си мълчи.

Втората сериозна грешка на руската армия, посочвана през последните 48 часа, е недостатъчната обученост и комплектоване на частите в района, както и липсата на достатъчно сили наблизо, които да им се притекат на помощ. Не се видя никаква и подкрепата от руска бойна авиация. Това е и една от причините ударните украински части да се придвижват толкова бързо, че да се наложи почти паническо изтегляне на руснаците, за да не се окажат хиляди от тях в обкръжение.

За повторното им сглобяване, попълване с хора и техника и достатъчно повишаване на боеспособността им ще са нужни месеци, може би за някои от тях дори половин година. Те са разнородни - отряди на т.нар. Луганска народна република, наемници от "Вагнер", жандармерийски части на "Росгвардия"... Проблемът на окупаторите се оказа, че 200 дни след началото на войната те придвижват твърде бавно войските си зад фронта. За да преместят обучени части към северната част от Донбас, на украинците им трябват ден-два, а на руснаците - между седмица и 10 дни, казва Майкъл Кофман, военен анализатор от САЩ.

Без добро военно разузнаване дали Украйна подготвя някъде атака руската армия не разполага с време да мести войските си бързо на нужното място да я отблъсне. Специално тази на изток от Харков би трябвало да бъде забелязана, защото са се струпали достатъчно украински войски (известно е, че офанзивните действия изискват и значително числено превъзходство), за да се смята, че те са само за отвличаща маневра или за задържане на руски части в района, т.е. по-далеч от Херсонска област на юг. Но наличието на тази информация или правилното ѝ разчитане от руското командване са под въпрос.

Сега украинците овладяха важната разпределителна гара Купянск и вероятно ще опитат за атакуват Лиман (или Красный Лиман) - друг важен жп възел, за да попречат на руснаците да използват мрежата в района. Остава само една линия в посока север - юг и ако достигне и до нея, украинската армия ще е осакатила значително способността да бъдат снабдявани и въоръжавани руските сили в Луганска област. Това е още един факт за структурната слабост на руската армия в района.

За това, че тя е изцяло под руски контрол, бе докладвано на президента Владимир Путин на 3 юли. За последвалите два месеца командването не е направило достатъчно да укрепи тези позиции. На 6 юли Андрей Турчак, секретар на ръководството на прокремълската партия "Единна Русия" и ключов депутат в Думата по въпросите на Донбас, каза: "Русия е все по-близо и по-близо, дори бих казал, че е очевиден факт, че Русия е тук завинаги. Русия никога няма да си тръгне оттук."

Още нищо не е приключило и на юг в Херсон. Там изглеждаше, че се подготвя (и по-късно дори бе обявена с половин уста) контраофанзива. Това накара руснаците да преместят в района войски през юли и август. Междувременно бе създадена дилема за руското командване къде да държи тези войски. Включително защото украинците не правеха на юг просто отвличащи маневри, а стреляха, бомбардираха, взривяваха, деградирайки капацитета на противника.

Тази активност изненада онези, които смятаха, че двете страни са достигнали през юни фаза, в която трябва да преминат към позиционна война с изтощаване на противника. Ясно бе, че всяка от воюващите страни ще се подготвя за подмяна на уморените части, събиране на сили и ресурси и завръщане към оперативна фаза, но малцина очакваха украинците да направят това по-малко от два месеца по-късно, а не през 2023 г.

Командването в Киев в момента, изглежда, е способно да прави и двете - и "война на изтощаване", и офанзивни операции. Успехите на харковския фронт му дават възможности да запълни възстановените територии с достатъчно сили, докато най-добрите части бъдат преместени на юг - срещу Запорожие или Херсон. Времето им за подобни маневри намалява, защото до няколко седмици ще настъпи студеното време, за което западните съюзници вече бяха призовани да изпратят на Украйна зимни униформи. Но времето може и да работи в полза на украинската армия, защото за руснаците месеци наред зима, студ, влага, действат доста деморализиращо.

Също деморализиращо - но за украинците - ще подействат руските удари по енергийна инфраструктура. И за украинците зимата без ток, отопление и понякога без вода също ще е мизерно преживяване.

Така президентът Володимир Зеленски осребрява с харковската офанзива първата от трите основни цели на Украйна - да демонстрира, че оръжието от чужбина води до промяна на бойното поле преди зимата. В следващите седмици и месеци това вероятно ще доведе до намаляване на колебанията в мнозина столици в чужбина и на натиска над Киев да започне преговори с Москва.

За такава демонстрация на ефективност - още преди Украйна да има достатъчно HIMARS и друго ефективно западно оръжие - има политическо очакване. Подобни кампании изискват незабавно изразходване на голям обем ресурси, за да се постигнат бързи резултати. Което означава, че Зеленски пак ще иска муниции, оръдия и танкове. И че ще ги получи.

Втората основна цел на Украйна е да тормози руската армия, за да ѝ попречи да не бетонират контрола си. Тя изисква непрекъснато да се прекъсват линиите да доставки за руските сили, окупиращи Украйна, така че да не могат нито да си върнат инициативата, нито да консолидират контрола си над страната. Постигането ѝ е свързано с продължително изразходване на ресурси с умерена интензивност.

Третата и крайна цел е прогонване на руснаците от украинска земя чрез офанзива. В момента под това се разбира отблъскване на агресора до статуквото от 24 февруари. Постигането ѝ налага снабдяването с достатъчно личен състав и материални средства до достигане на критична маса от единици за щурм.

Като че ли в момента Киев може синхронно да преследва и трите цели.

Що се отнася до последиците от контраофанзивата, вече стана дума за напълно осуетените планове на Кремъл в Донбас и провала на опитите за референдум в района. Но фактът, че Украйна за момента си върна стратегическата инициатива, може да се окаже много важен, защото във войните емоциите мотивацията, победите, макар и малки, могат да водят до големи последици.

Ще трябва по-внимателно да се следи и какво става в Русия.

От една страна, ограниченото доверие на войските, разположени в Украйна, към висшето военно ръководство ще намалее още повече. От националистическо-имперските среди открито се чуват призиви за уволняване на генерали и въпроси знаят ли реално в Кремъл какво се случва.

Твърди се, че самите висши военни, които, изглежда, никога не са били във възторг от идеята на Путин за нападение, искат да им се дадат повече ресурси за изпълнение на задача, която изначално е повече политическа, отколкото военна. Това едва ли ще доведе до пълна мобилизация, но Путин може да прибегне до т.нар. принудителна частична мобилизация, в която се използват различни средства за натиск над хората да се записват в армията. Колко ефективен е такъв ход и кога може да даде реални резултати в Украйна е друг въпрос.

От друга страна, въпросът устойчив ли е режимът на Путин или дълга война ще отслаби властта му като че ли има еднозначен отговор в момента. По принцип убедителен отговор не е лесен, но поведението на подобни режими в дълги войни може да даде известна представа. Повечето данни показват, че в контекста на победоносни войни или изпадането на един конфликт в продължителна безизходица авторитарните режими не са изправени пред неуправляема нестабилност. Напротив, за разлика от демокрациите те са по-склонни да издържат дълги войни, без да искат мир.

Едва след решителни и делегитимиращи режима поражения (поражението на аржентинския военен диктатор ген. Леополдо Галтиери във Фолклендската война в началото на 80-те години например) опозицията се активизира. Диктаторите имат повече вътрешни стимули да разширят конфликта дори при ограничени стратегически печалби от него, отколкото да го прекратят при неблагоприятни условия.

Накрая, не е изключено харковската офанзива и особено перспективата за продължаването ѝ да имат отражение за българските парламентарни избори на 2 октомври. Какво ще кажат проруски партии и политици, повтарящи пропагандата на Москва на фона на реалностите на фронта в Украйна? Че "руската армия героично отстъпва, а украинската позорно напредва"?