В Париж на 78-годишна възраст почина една от легендарните дисидентки на ХХ в. - Наталия Горбаневская, съобщи ИТАР ТАСС.

Тя беше една от седмината протестиращи през 1968 г. на Червения площад срещу съветската интервенция в Чехословакия. 

По-късно е арестувана и е изпратена в психиатрична болница. През 1975 година напуска СССР.

Последният й протест на Червения площад е само от преди три месеца. На 25 август 2013 година тя участва в митинг на опозицията пред стените на Кремъл.  Десет души са задържани, но полицията не  се осмелява да я докосне.  

Горбаневская е поетеса, преводач от четири езика, издател, редактор и автор на нелегалния бюлетин "Хроника на текущите събития" през 1968 г.  Първият и арест от КГБ е още през 1954 г. заради разпространение на листовки.

В интервю за Тони Николов, взето в средата на 90-те и публикувано в портала "Култура", правозащитничката си спомня: "Решението за протеста (бел. ред. на Червения площад през 1968 г.) беше взето стихийно, само се договорихме помежду си. Всеки имаше пълната свобода да се откаже дори в последния момент, защото знаехме какво ни чака. Самата аз отидох не защото мислех, че присъствието на още един човек е решаващо: все едно беше дали ще бъдем шест или осем човека. Отидох, защото просто чувствах, че не мога иначе, макар тогава да имах две съвсем малки деца. По природа не съм човек, склонен към демонстрации, никога не ходех край паметника на Маяковски, когато неформалните групи четяха стихове, рядко ходех и на Пушкинския площад. Но този път ситуацията беше различна, просто почувствах, че не мога да не отида. Чувствахме се омерзени от потъпкването на надеждите, от военната инвазия и искахме да поставим разграничителна линия между себе си и режима. Основното усещане беше срам, но то беше и едно напълно индивидуално чувство". 

Ето как в същото интервю Горбаневская коментира съветските методи на разправа с мислещите различно: "Ако приемем съветското общество за нормално, тогава може да се каже, че всички ние сме били луди. Но ако то в никакъв случай не беше нормално, излиза, че ние просто сме били нормалните хора. Даже тези, на които съветската власт постави диагнозата "невменяемост": като мен или като генерал Григоренко – един изключителен, невероятен човек, или пък като Владимир Буковски, когото обявяваха ту за ненормален, ту за подсъден. Така действаха репресивните органи по онова време – ту всички подред изкарват ненормални, ту невменяемите обявяват за нормални и ги съдят, после отново… В този смисъл ние наистина бяхме ненормални: бяхме нормални хора в едно ненормално общество, бяхме свободни хора в едно несвободно общество. Бяхме хора на личностния и индивидуален избор в общество, където се предполагаше да се подчиняваш на колектива, на държавата, на господстващата идеология".