Знаем, че дори и най-известният българин е на две телефонни обаждания от нас, но все пак се чудим как да се свържем с него. Звъним в Съюза на филмовите дейци и оттам ни отговарят: "Ами, имаме тука един домашен телефон". "Да, бе", мислим си ние и невярващо набираме. В слушалката се излива оня ми ти оловен глас, по-дълбок и от най-черния шрифт: "Да, моля". Тембърът му ни преследва с филми като Хан Аспарух, Камионът, Време разделно, Под краката им свири вятърът и още пресния сериал Отплата, където Джоко играе бащата на Велислав Павлов, но друго си е да го чуеш от упор.

Без много-много приказки срещата е уредена. Джоко се появява спретнат, с широкопола шапка и бастун. Казва, че на тия години вече почти не вижда, но в момента, в който му подаряваме джобното ножче Opinel, изстрелва, без да поглежда: "Осмичка, нали? На мен са ми къси, предпочитам десятката". И това не е случайно - освен известен почитател на конете, Джоко е и страстен колекционер на ножове, има над двеста по стените си вкъщи.

Снимаме се и поемаме към любимата му кръчма - При Илко на пазара Ситняково. В колата дори опушеният таксиджия знае накъде да кара, говорят си как едно време "Гео Милев" се казвал "Батальона" и как Джоко предложил на Фандъкова да му върне името.

Влизаме При Илко. Чай от мащерка, с малко мед и малко захар. "Става ли на "ти"?", "Ми става, бате." И там, между неговите приятели, лекуващия го лекар, плакатите от филмите му, реквизитните каски и пияницата, запил се още в 12:00 на обед, нагазваме в дълбокото.

– Времето не ми стига да доизмисля всички неща, които ми се мотаят в главата. Не се чувствам самотен и не знам какво е скука - никога не съм я изпитвал на практика.

– Че езикът ни всекидневно се превзема от чужди думи. Да вземем унгарците например - те още се държат и викат на хот дога "топло куче".

– Обич, разбира се.

– Да съм негативен нихилист и да се отдам на общото оплювателство. Мразя го, направо го ненавиждам. Горд съм с живота си, горд съм, че го живея в България - прекрасна страна с прекрасен народ.

– Когато българи се връщат от чужбина. Все пак има бели гарги! Дано да почернеят и да станат много, защото страната ни заслужава децата й да са тук.

– Младите трябва да се готвят за късмета си, а не да пият бира по пейките и цялата им младост да минава през пръстите - тя е техният трамплин, от който после ще отскочат. Иначе са мъртви. Но всеки път, щом разбера за някой, който се е прибрал с награда от олимпиада по математика или литература, пораствам с два сантиметра.

– Заглеждам се във всичко наоколо ми и искам нещата да се случват по-бързо - стар съм и нямам време да чакам. Те не се са разбързали, но все пак стават - и само кретените не виждат този факт. Доказателство е киното, което върви заедно с държавата. След промените не издадохме нито един филм, а сега никнат като гъби-трепачи.

– Разбира се! Светът главно е добър - и у нас, и навън, само дето ние неизменно се взираме в лайното. Как тогава животът ни да не е смрадлив? За Бога, хората продължават да се обичат, да раждат деца и да ги разхождат по градинките, които стават от хубави по-хубави.

– Шумът на реката, която се търкаля през планината и после влиза в двора ми в село Бойковец. Напомня ми за моето детство в сръбския град Крупан, където татко беше директор на училището. В задния ни двор също имаше река, а покрай нея минаваше път и баща ми обичаше да се разхожда по него. Веднъж срещнахме много възрастна жена. Татко я попита: "Бабо, какво правиш?", "Гледам в реката", отговори тя. "Що бе, бабо?", полюбопитства той. "Гледам я как тече и ми отнася мъката", бе отговорът.

– Няма да забравя първата ни среща, тогава снимах Непримиримите. Идват двама от ония горди идиоти, дето лицата им са като камък, и говорят така, със стиснати зъби (издава си долната челюст силно напред). Режисьорът им казва: "Нека нашият актьор поязди малко с вас", а те обръщат глави с пренебрежение. Качих се аз, тръгнахме. Въртим табуна - ха насам, ха натам - и пукаме с огромните камшици. Слизаме от седлата, а единият идва и ме пита: "Кво пиеш". Е, по-голяма диплома от това няма!

– Защо на нов - човек се ражда и умира с гласа си, той е неговата душа.

– Преди време казвах, че човек непрекъснато преследва детството си, но не бях убеден. Сега съм сигурен - най-силните желания са именно от детството, което никога няма да стигнем отново.

– Втората световна война беше невероятен, неописуем ужас. Дори на кино не е близо до истината. Но може би най-живият ми спомен е по-отпреди - един ден, бяхме в училище в родния ми Крупан, влиза учителката в стаята и казва: "Станете!" И ставаме ние, след което тя продължава: "Днес кралицата майка има рожден ден!" Почувствах се толкова горд, че няма как да го обясня на съвременния човек. Аз съм си монархист, но не по убеждение, а просто имам афинитет към това държавно управление. Най-елегантните страни в Европа са монархии. В тях има един особен аромат, едно особено усещане.

– Имахме един съобразителен бръснар, чиято бръснарница бе точно до реката. Та той топна там една перка, сложи й динамо и при него светнаха първите крушки. Сигурно съм бил около 5-годишен, когато момчетата от махалата дойдоха и ми викнаха: "Ела да видиш как свети, и като го духнеш, не гасне!" Отидох, духах - и не гаснеше (смее се).

Знаете ли, родих се точно навреме, през живота ми се случиха толкова много работи - войната започна и свърши, Нийл Армстронг стъпи на Луната, около Земята се движат всякакви идиотски космически кораби и с джиесема си звъня по целия свят. Имам си идея - някой да направи документален филм, който да се казва 35-те смърти на Джоко Росич. Горе-долу толкова пъти съм умирал в своите филми от 1964-та до днес. Искам някой да ги подреди хронологично, да ги заснеме отново и глас зад кадър да обяснява събитията, които са ставали по това време. Ще е фамозно!

– Утрешният ден - нов и непреживян, той ти носи следващото удоволствие.

– Никога не съм спирал, но вече не правя дивотии. Човек ги върши дотогава, докато може да избяга. А аз вече не мога да бягам (смее се).

– Скоро ми казаха един страхотен, нищо че не е мръсен: Стоят блондинка и брюнетка на покрива на висок блок и решават, че им е писнало да живеят. Скачат едновременно, брюнетката пада на тротоара и се размазва, а блондинката - блондинката просто се изгубила по пътя.

– Обичам хора, които (натъртва) умеят да бъдат добри приятели, защото това е особена философия и изкуство. На останалите им седи като пришито, колкото и да се напъват.

–Агнешката главичка - вчера даже си сготвих една и бях толкова щастлив.

– Някоя хубава песен - "Йовано Йованке", "Кони привередливье" на Владимир Висоцки или "Go Done Moses" на Луис Армстронг. Те ми бъркат право в душата.