Алек Попов: Пиша, защото е абсурдно
В памет на починалия писател Алек Попов "Дневник" припомня откъси от негова реч, статия и интервю.
"Мисля си, че изкуството никога няма да успее да постигне онази дълбочина, която животът постига с лекота всеки миг. Затова е излишно да се опитва да му подражава. Дори прозата, която има амбицията да бъде най-близко до реалността, всъщност е само бледа сянка на онова, което се случва в действителност. Понякога това откритие може да те накара да захвърлиш перото. Но би могло и да те накара да погледнеш на работата си от друг ъгъл. Не като отражение на живота, а като негово естествено продължение. Като форма на живот сама по себе си, разцъфтяваща върху бялата страница. Вярвам, че това е полето, където прозата може да постигне известен реванш. Защото, дори когато разказваме такива уж незначителни случки, ние разширяваме, поне метафорично, обитаемата зона на планетата.
| Тертулиан е казал: Вярвам, защото е абсурдно. Аз бих казал: Пиша, защото е абсурдно. |
Това е моят опит да достигна до човешката си сърцевина, да разбера и нещо за света, който, боя се, е недостижим отвъд индивидуалния ни опит."
Откъс от речта му при получаване на наградата за принос в развитието на литературата на Балканите "Прозарт" в Скопие на 7-ия международен литературен фестивал "Про-За Балкани", публикувана в "Дневник".
"Писането е самотен занаят... Мисля, че и в световен план чувството за хумор и ирония е в упадък. Една от причините може би е активизмът, който трайно се настани в полето на изкуството. Той е свързан с възхода на социалните медии, а както знаем, те са оперирани от ирония и двусмисленост. Активизмът се опитва да ни пробута каузи и емоции, вместо реално художествено съдържание..
Жалби за корени, за идентичност, за автентичност, за "заедност" (каква дума само!), които се изливат в две привидно различни направления, етнокич и социален реализъм, доминирани в еднаква степен от дидактично-морализаторския дискурс.
| Гледам, доколкото мога, да не бъда част от тази конюнктура, защото вярвам, че задачата ми като писател е по-различна. |
Няма кауза, която да оправдае посредствения резултат. Появата на оригинални комични произведения, издържани в духа на високата сатира, т.е. надхвърлящи рамките на скеча и фейлетона, е рядко явление за всяка литература и ние може само да се гордеем с нашата традиция. От Алеко Константинов, Елин Пелин, Чудомир, Светослав Минков до Борис Априлов, Йордан Радичков, Георги Мишев, Марко Ганчев, Станислав Стратиев, дори не мога да ги изброя - изключително богата палитра от ярки таланти, формирали през годините значителна част от свода на българската класика.
Лично за себе си откривам най-много допирни точки с Алеко Константинов и Светослав Минков, градски писатели, иронични до сарказъм, които винаги са стояли леко встрани от литературния мейнстрийм. Като цяло смятам, че сме длъжници към този дял от нашата литература, който е дал и дава много за критичното осмисляне на минало и настояще, на мястото ни в света, и винаги е бил в опозиция на фанатизма, тесногръдието, снобизма и фалша, от които никоя нация не е застрахована.
Пандемията разруши илюзията, че живеем в защитена среда, че такава напълно стерилна среда е възможна извън лабораториите. Напомни ни, че стремежът да елиминираш всички рискове крие други, не по-малко опасни рискове. Това ми напомня по някакъв начин за опита да създаем стерилна езикова среда, в която никой да не се чувства засегнат или уязвен. Резултатът от това благородно намерение, уви, е автоцензура и доносничество в добрите традиции на тоталитаризма.
Хуморът няма как да е стерилен, той е обратното на това - провокативен, често нецензурен, дори нараняващ. Но ни помага да съхраним критичното си отношение към действителността и към нас самите, имунизира ни срещу болезнената изнеженост на възприятията ни.
Войните, включително и семейните, възникват, когато хората изгубят чувство за самоирония и самокритичност. Когато се пропият от егоизъм и мания за величие, от идеи за историческа мисия и непогрешимост.
От интервю за "Литературен вестник" през април 2022 г., публикувано в "Дневник".
"Духът на Просвещението, родил и нашето собствено Възраждане, е велик именно поради факта, че пронизва всички аспекти на живота - от най-прозаичните, до най-интелектуалните. Той изважда знанието от лабиринта на средновековната схоластика и го връща на хората. Превръща го в двигател не само на икономиката, но и на историята. На човешките взаимоотношения. Нищо повече няма да бъде същото. Включително мисленето.
Нещата, които само до оня ден са изглеждали естествени и нормални, изведнъж ще станат дълбоко неприемливи - като робството, във всичките му уродливи форми. Нещата, които поколения наред са смятали за непостижими със средствата на разума, ще станат пределно очевидни - като произхода на видовете. Дух на промяната, дух на справедливостта, вдъхновител на революциите и на борбите за "човешки правдини" - това е духът, изпълнил сърцата и умовете на нашите славни предшественици.
| На деня, посветен на светите братя Кирил и Методий, на славянската писменост и култура, може би трябва да се замислим за всичко онова, което ни пречи и спира да превърнем познанието в действие |
и през класните стаи, научните кабинети и библиотеките да го включим директно в кръвоносната система на нашата измъчена от неграмотни експерименти нация. Действие, което би преобразило живота ни, страната ни и нас самите. Защото силата на просвещението се проявява именно в делата - в тях се оглеждат както полетът на мисълта, така и дълбочината на ума. Пак и само по делата му ще познаем и доколко един народ е приел в сърцето си заветите на своите духовни учители."
От статията "На какво е празник 24 май", публикувана в "Дневник" през 2019 г.
