Канадската писателка Алис Мънро, лауреат на Нобелова награда за литература за 2013 г., почина на 92 години, съобщи БТА, като цитира Ройтерс, която се позовава на публикация в канадското издание "Глоуб енд мейл".

Новината съвпадна с предоставянето от издателство "Кръг" специално за читателите на "Дневник" на разказа "Пътят на любовта". Той е част от сборника "The Progress of Love" (1986), който предстои да излезе за първи път на български език. Преводът е на Василена Мирчева.

Алис Мънро е родена на 10 юли 1931 г. в Уингам (днес част от Северен Хюрън) в семейството на селянин и учителка. Учи английски и журналистика в Университета на Западно Онтарио, но прекъсва обучението си, когато се омъжва през 1951 г. Започва да публикува разкази в началото на 50-те години, като получава широка известност с първия си сборник "Dance of the Happy Shades" (1968).

Мънро е носителка на множество отличия, а разказите й са печатани в престижни списания като "Ню Йоркър" и "Атлантик монтли". Често е сравнявана с Чехов През 2009 г. е отличена с международната награда "Букър".

ПЪТЯТ НА ЛЮБОВТА

Получих обаждане в службата от баща ми. Малко преди това се бях развела и бях започнала работа в агенция за недвижими имоти. И двамата ми синове бяха на училище. Беше топъл септемврийски ден.

Баща ми винаги се държеше много учтиво, дори с роднините. Известно време ме разпитва как съм. Провинциални маниери. Даже когато звънят да ти кажат, че къщата ти гори, първо се осведомяват как си.

- Добре съм - казах. - Ти как си?

- Не много добре - отвърна той по неговия си начин - оплаквайки се, но с чувство за съхранено достойнство. - Боя се, че майка ти си отиде.

Знаех, че "отиде си" означава "умря". Знаех го. Но за миг си представих как майка ми се отдалечава по улицата с черната си сламена шапка. Изразът "отивам си" звучеше изпълнен с дълбоко облекчение и дори вълнение - вълнението, което изпитваш, когато вратата се затвори и домът ти потъне обратно в обичайния си живот, докато ти поемаш безгрижен в свободните пространства, отворили се пред теб. И това го имаше в гласа на баща ми, отвъд извинението: някакъв странен звук, подобен на притаен дъх. Само че майка ми не представляваше бреме - нито ден не беше боледувала - и баща ми далеч не чувстваше облекчение от смъртта ù, която всъщност прие доста тежко. Никога нямало да свикне да живее сам, каза. И почти с желание отиде в хосписа в Недърфийлд.

Разказа ми как открил майка ми на дивана в кухнята, като се върнал онзи следобед. Била откъснала няколко домата, които сложила на перваза да доузреят, а после вероятно ù прилошало и си полегнала. Щом изрече това, гласът му потрепери - изразявайки, както можеше да се очаква, почудата му. Ясно си представих миндера с овехтялата кувертюра до масичката с телефона.

- Реших, че ще е най-добре да ти се обадя - рече баща ми и зачака да му кажа какво да прави.

Майка ми се молеше на колене всеки ден: сутрин, обед и вечер. Денят ù започваше с осигуряването на Божията воля за протичането му. Всяка вечер изреждаше какво е направила, казала и помислила, за да провери дали то се съгласува с Неговата воля. Хората намират такъв живот за потискащ, но пропускат нещо - такъв живот никога не е скучен. А и няма как да ти се случи нещо, от което да не извлечеш поука. Дори да си затънал в проблеми, да си болен, беден или грозен, трябва да пазиш душата си като скъпоценност върху поднос. Когато се качваше горе да се моли след обяда, майка ми бе изпълнена с енергия и очакване и искрено се усмихваше.

Била спасена на една евангелистка сбирка на открито, когато била четиринайсетгодишна. Станало същото лято, когато майка ù - моята баба - починала. Няколко години майка ми ходела на тези срещи с куп други хора, които също били спасени, като част от тях, ентусиазирани стари грешници, били спасявани отново и отново. Можеше с часове да разказва за тези сбирки, за песните, виковете и буйстванията. Разправяше например за един старец, който ставал и крещял: "Слез при нас, о, Господи! Мини през покрива, а аз ще платя за гредите!".

Върнала се обратно към англиканството с цялата си сериозност и като англиканка се омъжила. Била на двайсет и пет, а баща ми - на трийсет и осем. Стройна и представителна двойка, добри танцьори, добри партньори на карти, общителни, но сериозни хора - така бих пробвала да ги опиша. Сериозни по начин, който вече не се среща. Баща ми не беше чак толкова религиозен като нея. Той също беше англиканец, член на Оранжевия орден* и консерватор, понеже така бил възпитан. Добър син, който не изоставил семейната ферма и се грижел за родителите си до смъртта им. После срещнал майка ми, чакал я и накрая се оженили; смяташе се за късметлия да има семейство, за което да се грижи (имах двама братя и сестра, която починала като малка). Подозирах, че преди да срещне майка ми, баща ми не е спал с жена, а и с нея самата преди брака. А му се наложило да чака, понеже майка ми не се омъжила, докато не изплатила на собствения си баща и последния цент, който бил похарчил за нея, откак майка ù се споминала.

Държала си сметка за всичко - храна, учебници, дрехи, - така че да може да му върне парите. Когато се омъжила, нямала никакви спестявания, като повечето учители, дори ракла със завивки или сервиз нямала. Баща ми обичаше да се шегува мрачно, че се надявал да си вземе жена със сметка в банката. "Само че, ако вземеш парите в банката, трябва да вземеш и лицето, с което вървят - добавяше той, - а това невинаги е добра сделка."

Къщата ни беше просторна, с високи тавани и тъмнозелени капаци на прозорците. Когато капаците бяха спуснати, обичах да местя поглед и да улавям слънчевите лъчи през пукнатините и дупките. Обичах да гледам и петната от сажди, стари и нови, оприличавайки ги на животни, лица и дори далечни градове. Когато разказах на двамата си синове за това, баща им, Дан Кейси, отбеляза: "Виждате ли, техните били толкова бедни, че не можели да си позволят телевизор, затова зяпали петната по тавана. Майка ви гледала петната по тавана вместо телевизия". Той обичаше да се шегува с това, че смятах бедността за нещо сериозно.

Когато баща ми съвсем остаря, си мислех, че има против не толкова срещу това хората да правят нови неща - като това да се разведа например, - колкото да си намират нови причини да ги правят.

Слава богу, че така и никога не разбра за комуната.

Докато седеше с останалите старци от дома на олющената покрита веранда зад храстите спирея, той обясняваше как Бог никога не е предвиждал хората да кръстосват страната на мотори или снежни шейни. И как Бог никога не е предвиждал униформата на медицинските сестри да включва панталони. Сестрите не се засягаха. Смятаха го за представителен старец и ми казваха, че е същински сладур, истински вярващ джентълмен. Възхищаваха се на гъстата му черна коса, която се запази такава до смъртта. Миеха я и я решеха на вълни, които дооформяха с ръце.

Понякога, въпреки грижите, с които го обграждаха, той се чувстваше нещастен. Искаше да си иде у дома. Тревожеше се за кравите, за оградите, за това кой ставаше да запали огън. Макар и рядко, имаше проблясъци на подлост. Веднъж ми хвърли зъл, ехиден поглед и заяви:

- Учудвам се, че коленете ти не са протрити.

Засмях се и го попитах:

- Че защо? От търкане на подове ли?

- От молитви - изсъска той.

Не знаеше с кого говори.

Не помня косата ù да не е била бяла. Майка ми побеляла още на двайсет и не ù бе останал нито кичур от момичешката коса, която била кестенява. Все я подпитвах какъв точно нюанс е била.

- Тъмна.

- Като на Брент или като на Доли? - Това бяха двата ни коня, винаги впрегнати заедно.

- Не помня точно, но не беше като конски косъм.

- Да не е била шоколадова?

- Нещо такова.

- Мъчно ли ти беше, когато побеля?

- Не, радвах се.

- Защо?

- Радвах се, че косата ми вече няма да е в същия цвят като този на баща ми.

Помня всички тези неща. Всички неща, които знам или са ми казвали за хора, които никога не съм виждала. Кръстили ме Юфимия на майката на майка ми. Ужасно име, което никому днес не би хрумнало да даде на детето си. Викаха ми Фийми, а когато започнах работа, се прекръстих на Фейм. Съпругът ми, Дан Кейси, ме наричаше Фейм. Веднъж в бара на хотел "Шамрок", където бях отседнала сред развода, един мъж ме попита:

- Фейм, все се каня да те питам. С какво точно си известна*?

- Не знам - отвърнах. - Не знам с какво, освен с това, че си губя времето да говоря с отрепки като теб.

После ми се искаше съвсем да го променя - на нещо като Джоан например, - но нямаше как да се уреди, освен ако не се преместех да живея някъде другаде.

През лятото на 1947 година бях на дванайсет и помагах на майка ми да облепим с тапети стаята на долния етаж, която не използвахме. Сестра ù Берил щеше да ни гостува. Двете не бяха се виждали от години. След смъртта на майка им баща им се оженил повторно. Първо отишъл в Минеаполис, а после в Сиатъл заедно с новата си жена и с Берил. Майка ми не заминала с тях. Останала в Рамзи, където била родена. Отгледали я двама съседи, които били бездетни. Двете сестри се бяха виждали само един-два пъти, откакто бяха пораснали. Берил живееше в Калифорния.

Тапетите бяха с десен от китки метличина на бял фон. Майка ми ги беше купила с намаление, понеже били останали единични ролки. По тази причина мъчно напасвахме шарките и зад вратата трябваше да лепим изрезки и остатъци. Беше преди ерата на самозалепващите се тапети. В предната стая бяхме сложили помощна масичка, на която бъркахме лепилото, преди да го нанесем по разкроените парчета, като внимавахме да не става на бучки. Прозорците бяха отворени, мрежите за комари - сложени.

Предната врата също беше отворена, мрежата - пусната. През мрежестите прегради и старите надрани стъкла виждахме топлата разцъфтяла шир - репички и диви моркови в пасищата, туфи синап над детелината, а някои от полетата бяха като залети със сметана заради елдата, която хората сееха. Майка ми пееше. Пееше песен, която нейна¬та майка им пяла, като били мънички с Берил:

Имах любим, но нямам си вече,

замина, остави ме, нищо не рече,

остави сърцето да плаче и стене,

но друг ще намеря, по-читав, за мене.

Вълнувах се заради идването на Берил - гостенка, при това чак от Калифорния. Вълнувах се и защото в края на юни бях ходила до града да се явя на матура и сега очаквах известие, че съм минала с отличие. При завършване на прогимназиалния етап всеки трябваше да иде да се яви на изпит в града. Беше вълнуващо - шумоленето на карираната хартия, тържествената тишина, старата каменна сграда на гимназията, инициалите, издълбани по чиновете, потъмнели от слоевете политура. Първият полъх на лятото вън, жълтата и зеленикава светлина, градските кестени и храстите орлов нокът. И всичко ставаше в същия град, в който бях прекарала кажи-речи половината си живот.

Това безкрайно ме удивляваше. Както и самата аз, която чертаех карти, решавах задачи, знаех купища верни отговори. Смятах се за много умна. Но не се оказах достатъчно умна, за да схвана най-простото - в моя случай изпитите нищо не променяха. Аз нямаше да отида в гимназия. Нямаше как да стане. Беше преди да се появят училищните автобуси, така че щеше да се наложи да ми наемат стая в града. А родителите ми нямаха средства. Като всички останали фермери, те не разполагаха с твърде много пари в брой. От мандрата за сирене не плащаха редовно. Пък и не си представяха животът ми да поеме в такава посока - да уча. Смятаха, че ще остана да помагам на майка ми или ще се хвана да гледам някоя болна жена или малко дете наоколо, докато не ми дойде времето да се задомя. Ето това изчакваха да ми кажат след излизането на резултатите.

Бихте предположили, че майка ми е имала други планове, след като самата тя е била учителка. Само че тя твърдеше, че Господ не го е грижа. Бог не се вълнувал каква работа или образование имаш. Пет пари не давал за това, понеже прозирал същността.

Това беше първият път, в който разбрах, че Бог може да бъде истински опонент, а не просто дребно неудобство или пищна украса.