Клишето на "лошия банкер" "Те контролират парите ти. Те контролират правителството ти. Те контролират живота ти. И всички плащаме за това." Това е рекламното изречение (tag line), под което вървеше филмът "Интернешънъл" (2009). Под "те" се разбираха банкерите с глобално влияние, които от мрачни луксозни офиси управляваха финансовия хаос – финансирайки войни и революции, сваляйки правителства, генерирайки мизерия за милиони чрез дълг и инфлация.

Образът на банкера като изкупителен злодей за всички грехове на цивилизацията не се е променил от времето на Ротшилд (който имал обичая да финансира и двете страни в съвременните му европейски войни). Известен е и фактът, че Руската революция от 1917, белязала зловещо историята на цял век, е била подкрепена с огромните за онова време $20 млн. oт банката Khun, Loeb & Co...

Банкер стана мръсна дума и в България в началото на 90-те, тогава гледахме сериала "Октопод" не като полицейска акция, а в телевизорите. Измислената банка "Антинари" във филма стана нарицателно за далавера.

И понеже киното е популистко зрелище, а Холивуд е неговият пророк, банкерът става дежурният "лош" за десетилетия. Първият филм със заглавие "Уолстрийт" е от 1929, излиза на 1 декември, само месец след Големия срив. Филмът е типична за времето мелодрама, в която костюмираният злодей осъзнава грешките си и изкупва вината си със скок от високия етаж на офиса.

В американската класика "Този прекрасен живот" (It's a Wonderful Life, 1946) Джеймс Стюарт е добрият бизнесмен, готов да се самоубие в коледната нощ заради $8000 дълг към банката. Лайънъл Баримор е лошият милионер, който ще се възползва от това, за да разврати докрай малкия град. Но от небето слиза ангел-хранител (защото филмът е на оптимиста Франк Капра), който показва на бизнесмена колко тъжен ще е светът без него.

Десетилетия след първия "Уолстрийт" (1987) Майкъл Дъглас бе следван от сянката на Гордън Геко. Бързаха да го интервюират при всяка борсова криза, ликът му се появяваше по кориците като олицетворение на виновната алчност. Актьорът напразно обясняваше, че онова е било само роля. Наложи му се да играе варианти на Геко и в други жанрове.

В "Играта" (1997) на Дейвид Финчър бе самозабравил се финансист, мислещ се за свръхчовек, който трябва да бъде върнат на земята от брат си и приятелите чрез една зловеща симулация на истинския живот. В "Перфектно убийство" (1998) бе управител на хедж фонд, натрупал дългове от игри по ръба, чийто единствен изход е изчислено в детайли убийство в стила на Хичкок.

Блясъкът на чистата алчност

После други актьори сложиха тирантите на Геко и пригладиха изрядно косите си назад. В "Парите на другите" (Other People's Money, 1991) Дани де Вито е точният човек за Лари Ликвидатора. Очите му заиграват с особен блясък, когато шепти: "Обичам парите. Обичам ги повече от нещата, които могат да се купят с тях. Само едно нещо обичам повече.

Чуждите пари." Лари обитава ъглов офис в манхатънска кула и се занимава с изсмукване капитала на компании. Но филмът е трагикомедия (реж. Норман Джуйсън), защото вън от парите, лимузината и домът с иконом животът на Лари е празен. Липсващата половинка е на любовта, материализирана от Пенелопе Ан Милър – адвокатка, занимаваща се с обратното - спасяване на застрашени компании. Накрая Лари трябва да избира – ако спечели компанията, губи момичето.

Театралният аналог на първия "Уолстрийт" е пиесата на Дейвид Мамет "Гленгъри Глен Рос". Драматургът сам я качва на екран през 1992, а Ал Пачино, Алън Аркин, Алек Болдуин, Ед Харис и Джак Лемън са конкуриращите се на живот и смърт брокери на недвижими имоти. Сблъсъкът е не психологии и на визии за бизнеса. Мъжете са различни по възраст и минало, разрезът на Мамет е болезнен по линия доколко професионалният ти живот може да се превърне в личен.

В литературата аналогът е романът на Том Улф The Bonfire of the Vanities, появил се в същата 1987. Брайън де Палма го филмира три години по-късно, в България е известен на видео като  "Кладата на суетата" . Към чертите на Геко са добавени похот и изтънчен расизъм, във филма ги олицетворява Том Ханкс.

Той е инвеститор на Уолстрийт, правещ милиони с едно телефонно обаждане, има съпруга от журнал (Ким Катрал) и гореща южняшка любовница (Мелъни Грифит). Животът му се преобръща, когато един ден след летището минава неразумно с колата си през негърското гето в Бронкс.

Зад кадър във филма се чуват думите от книгата: "На Уолстрийт, той и останалите – колко да са? - триста, петстотин? - си бяха превърнали в новите господари на света." Етикетът на Улф (Masters of Univers) застава до онова Greed is Good на Геко в представата на масовия човек за света на големите пари. Тайнствен, привличащ с греховен лукс и затова благодатен за кино.

Но самите филми са учудващо малко. В DVD-то за 20-ата годишнина на първия "Уолстрийт" Оливър Стоун разказва как той и екипът вярвали, че отварят врата към темата, но после през нея не минал никой. За което си има обяснение. Самият Холивуд започва да прави филми с кредити от големите уолстрийтски банки.

Към пролетта на 2008 дългът на индустрията към тях стига астрономическите $10 млрд. Disney разчитат на Bear Sterns, MGM, Fox и Universal работят с Goldman Sachs, JP Morgan Chase и останалите заподозрени. Кредитният колапс заварва Deutsche Bank пред договор с Paramount за съвместно финансиране на 30 заглавия срещу $450 млн. и разделяне после на приходите от разпространението. Някак не върви да хапеш ръката, която те храни...

Но се случват и добри изключения. "Брокери" (Boiler Room, 2000) разказва историята на предприемчив 19-годишен младеж (Джовани Рибизи), превърнал апартамента си в печелившо игрално казино. За да скрие източника на доходите от властния си баща, той започва работа по обява в брокерска къща от преградията, разчитаща на агресивна телефонна тактика към клиентите. Дават му място в "котелното", откъдето звъни без предупреждение на непознати.

Младежът се оказва роден за новата работа, сприятелява се с доброто момче в групата (Вин Дизел), издига се до конкурент на егоистичния и неподбиращ средствата шеф (Бен Афлек). Във филма монолозите на Геко вече са работна митология, рецитират се наизуст. Когато Рибизи постъпва на работа, Афлек го пита: "Гледал ли си "Гленгъри Глен Рос"? Искам да си като героя на Алек Болдуин, да се превърнеш в него." Очевидно качествените филмови примери са влезли в културната библия на съсловието.

С място в темата е и черната сатира по романа на Брет Истън Елис "Американски психар" (2000). Пример какво се случва, когато лайфстайлът по Гордън Геко стане фетиш на едно болно съзнание. Патрик Бейтман (Крисчън Бейл) е инвестиционен брокер на Уолстрийт, който прави достатъчно пари, за да има всичко, което ще го направи да изглежда значим. Но той вътрешно знае, че не е значим. Това го разкъсва.

През филма преминава въпросът "кое е реално", а някои от убийствата се случват само в съзнанието на героя. Самият Бейтман казва за себе си, че е само илюзорно пространство с разпознаваем лайфстайл (паметна е сцената, когато с колеги "си мерят" кредитните карти), но вътре няма никой. "Аз просто не съм тук", са думите му. Празното юпи от 80-те е хипертрофирало до обществен кошмар – сериен убиец, действащ за забавление и вместо хоби.

От средата на настоящото десетилетие, с безпроблемното му кредитиране и пазар в облаците е един от редките кинопримери на брокер с душа. Филмът е "Преследване на щастието" (2006), по истинската история на фондовия брокер Крис Гардън. В ролята е Уил Смит, героят му влага всичките си спестявания в изобретение, подобно на рентген.

Когато то се проваля на пазара, жена му (Тенди Нютън) го напуска, губи и къщата, и кредитните си карти. Живее на улицата с малкия си син (Джейдън Смит), отчаяно търси работа. Намира я като стажант брокер, 6 месеца усвоява занаята на изпитателен срок, без заплащане. Филмът е честен към усилията, които трябва да се вложат, за да си добър във финансовата сфера. Тя не е само живот в бързата писта и изтягане в подарен лукс.

Вдъхновен от живота е и "Аферата Берингс" (Rogue Trader, 1999), в ролята на нещастния брокер Ник Лийсън е Юън Макгрегър. Той е достатъчно наивен и арогантен, за да реши, че може да спечели срещу системата на нейната собствена рулетка. Представлява Barings на източните пазари, разиграва японски фючърси на сингапурската валутна борса. Парите му се топят заедно с прелитащите числа по екраните. Дълговете му стигат милиарди, собствената му банка рухва. В ролята Макгрегър е толкова изразителен, че спокойно би работил в банка извън актьорството.

По горчив пример от действителността е и споменатият вече "Интернешънъл". В него банката на злото повтаря практиките на базираната в Пакистан Bank of Credit and Commerce International (BCCI), изпрала световно около $20 млрд. в 80-те - през корумпирани правителства, наркобарони, терористи и оръжейни търговци.

В момента на истината Клайв Оуен, който е бивш агент от Скотланд ярд със съвест, слуша как мозъкът на банката по сигурността (Армин Мюлер-Щал, естествено бивш агент на ЩАЗИ) му казва, че нищо не може да се направи, защото BCCI е навсякаде и "всички са вътре", включително Америка и ЦРУ.

Което много напомня на встъпителните думи от известната статия на сп. Rolling Stone от 2009, сложила началото на края на Goldman Sachs: "Първото нещо, което трябва да знаете за тази банка, е, че тя е навсякъде..." Плашещо и поучително.