Отпадане от скоростната писта

Отпадане от скоростната писта

Виждали ли сте жена да излиза от дома си с чанта на рамо, компютър под мишница, торба боклук в едната ръка, детска раничка в другата, писмо, защипано между устните, и едва подтичващи след нея хлапета на различна възраст, които втрещено я държат за почти летящото палто?
Разминавали ли сте се с летяща по тротоарите фурия в своите четиридесет, която, докато балансира върху токовете си, говори по телефона, праща съобщение и пазарува, успява и да обядва, предъвквайки набързо купен по път разтекъл се сандвич?
Сблъсквали ли сте се с някоя от онези кьопави дами, която от бързане изпуска дамската си чанта и от нея във всички посоки се разлетяват останките от един цял женски живот – стари квитанции, детски рисунки, сгънати на четири, изпотрошени червила, празни бутилки вода, визитни картички и нещо абсурдно като например... клоунски нос или ролетка?
Аз бях тази жена.
Бях такава, каквито със сигурност са много други мъже и жени по света –
бързаща и вечно закъсняваща, тичаща и винаги последна, уж успяваща, а безрадостна
В един от тези луди дни на моя истеричен живот, докато стоях блокирана в поредното задръстване и усещах как слепоочията ми пулсират от притеснение, че няма да успея с дневния график, се погледнах в огледалото за обратно виждане. Видях челото си – неравномерно разпукано петолиние, подпряно на две дълбоки бръчки между веждите. Като някаква средновековна маса, едва държаща се върху огънатите от всякакви тежести крака. Огледах се наоколо – в останалите коли бях също аз, само че с други лица. Всичките изострени и сковани от едно и също напрежение – "Бързо, сега, веднага, да тръгваме, да сме навреме, да не закъснеем, точно сега и нито миг по-късно!..."
Това не беше мигът, в който превключих. Беше моментът, в който осъзнах, че трябва да го направя, ако не искам да пропусна живота си като пясък между пръстите. Уж имах всичко – кариера, стандарт, приятели, интереси, възможност за пътувания... Но нямах
най-важното, което можеше да ме накара да им се радвам – време
Да нямаш време не звучи драматично – толкова пъти го казваме, че ни се струва в реда на нещата. Даже по-добре е да нямаш време, мислех си, заета си, значи, имаш работа, търсят те, нужна си. В това така ранимо желание да съм нужна някъде, да осъзнавам ежеминутно, че съществувам със смисъл, жертвах, без да мисля много, най-смисленото – времето на моя живот.
Пилеех отредените си минути и часове за ядене на крак, каране с превишена скорост, поемане на задачи, които няма как да изпълня, "огряване" на всички фронтове. Така правеха всички около мен. Заедно си бързахме и тичахме, засичахме се изцедени в асансьора у дома, където на връщане в края на деня трябваше да натисна копчето за етажа си с брадичка, защото от всеки пръст на ръката ми висеше по нещо важно, за което отговарям – дете, компютър, храна, куче, тоалетна хартия...
Бързо се прибирахме по къщите, врътвахме ключовете и бързо сядахме пред телевизорите да изгледаме набързо новините и после бързо вечеряхме, за да си проветрим главите с някой филм или шоу, докато набързо пращаме още "само" пет-шест имейла и проверим "само" две-три таблици и звъннем "само" няколко телефона. Набързо си приспивах децата, набързо спях – има-няма пет-шест часа, набързо се оправях сутрин и набързо денят ми стигаше до вечерта, когато пак същото, пак набързо...
Моментът да напуснеш бързите обороти идва за всекиго по различен начин
Бях чувала за т.нар. slow living и идеята ми харесваше дистанционно, отдалеч. Така – да знам, че има и такова нещо, не аз непременно да ставам част от него. Невъзможно ми се струваше да го направя – не виждах от какво и как мога да се лиша, за да заживея бавно сред всички останали бързащи. Никога не съм била най-добре организираният човек на света и редът, който бях постигнала с години и много дисциплина, ми се струваше абсолютно перфектен за моя начин на живот, затова и не смятах за възможно да се разделя с нищо от него.
Отпадане от скоростната писта
Опитвах да "изпадам" от скоростната писта от време на време с някакви кратки уикенди или щури нощи, но тези малки бягства само засилваха скоростта в останалите дни на бързане. Трябваше непрекъснато да наваксвам, да догонвам, да доказвам, да защитавам и да извоювам. В процеса на търчане така се ожесточих, че един ден плеснах през лицето голямата си дъщеря, защото... не беше готова за излизане точно в часа, в който трябваше да е. По моите сметки, не по нейните. Когато чух ръката си да изплющява бузата й, мислено си казах, че съм луда. Бързането вече не беше опасно само за мен – беше станало опасно и за хората, които обичам.
Най-лесно сменяш ритъма си, като смениш местонахождението си
Мен лично това наистина ме преобърна. По стечение на обстоятелствата заживях на остров няколко месеца след този звучен шамар върху гладката буза на детето ми. Не беше планирано преместване, но съдбата сама сложи тази възможност на спринтовата ми пътека и нямаше как – спънах се в нея.
Да живееш на парче земя, което можеш да прекосиш в най-дългата му част за по-малко от дванадесет часа ходене пеш, мигновено ти забавя ритъма с поне една трета. Бързането тук няма никакъв смисъл – така или иначе си заобиколен от вода, през която не можеш да минеш току-така. Е, ако искаш, тичай си наоколо – само ще ти е потно и самотно. Като на село е – колкото и да си закъснял за някъде или за нещо, то си е там. И ще си бъде там на другия ден, и на по-другия ден.
Полека започваш да осъзнаваш, че това се отнася за почти всичко в живота. Природата престава да е скрийншот или снимка от календар и неусетно започваш да й се подчиняваш. Биологичният ти часовник заработва според сезона и часа – събуждаш се от само себе си в седем сутрин и ти се доспива неустоимо към десет–единадесет, два часа след като се е стъмнило. Огладняваш по едно и също време – преди следобедната жега за обяд и час преди да ти се доспи за вечеря. Става неусетно. Когато е горещо, не работиш следобед. Отначало приемах това за безсмислена загуба на време – цели четири часа от деня да не правя нищо?! Абсурд! Една година по-късно го мога чудесно – това е времето да правя неща за себе си – чета, слушам музика, придремвам, блея, както би казала майка ми, която дори на разходка в гората ходеше подтичвайки.
Точно в това време в празната ми глава се раждат най-много идеи
И най-много стратегии за реализирането им. Не помня да съм била толкова продуктивна в работата и въображението си, колкото сега, откакто намалих скоростта. Всъщност тя скоростта сама си се намали и ме накара да се науча да спирам. И да посядам.
В София живея в апартамент. Влизам през гаража с колата, оттам – в асансьора и после направо у дома. Случвало се е с дни да не прекарвам повече от петнайсет минути на въздух. На новото си място имам градинка и времето ми минава по обратния начин – на затворено съм само докато спя. Телевизията – този коварен крадец на време – вече почти не е част от живота ми. Новините научавам онлайн, а вместо шоу програми гледам върховете на зелените борове отсреща, как се поклаща дървената люлка на съседите или колко са пораснали доматите в двора. Разделихме градината на малки полета и засадихме зеленчуци, плодове и подправки. От само себе си изключихме от храната си всякакви "бързи" неща. Не купуваме полуфабрикати, ядем по-бавно, винаги заедно и на маса, и по по-малко. Престанахме да се запасяваме за седмици напред, готвим сезонни продукти и пресни неща и вече не изхвърляме храна. Купуваме мляко от една фермичка наблизо, сами си месим хляб. Самодисциплинирах се да не си лягам след полунощ. Наспивам се и не се будя със сърцебиенето и чувството за безнадеждност, така характерни за онова коварно ококорване в леглото към три през нощта.
Установих, че не правя по-малко неща отпреди
– просто съм преорганизирала живота си така, че да не усещам работата си по тях като вид насилие над самата мен. Не губя време за нищо, оставям го да ме води. Когато като тийнейджър ревях за щяло и не щяло, баща ми все казваше "Какво значение има този проблем на фона на всемирната вечност?". Тогава не разбирах какво казва. Сега ми е ясно. Затова ходя бавно и се спирам да погледна нещата, които ме интересуват. Отделям им време и не го претупвам. Все още вътрешно се тренирам да го правя, защото от време на време старата инерция ме повлича. Усетя ли я, вътрешно си казвам например: "Точно сега е времето за твоето сутрешно кафе – изпий го бавно и му се наслади! Тези петнадесет минути са отредени само за това!"
Кафетата ми днес са много по-вкусни отпреди.
Знам, че докато четете това, си мислите, че е твърде хубаво, за да е реално. И че във вашия живот такава промяна е невъзможна. Защото не сте на остров, работата ви е различна, не е сега моментът...
Всъщност бавният живот е най-лесното нещо, което човек може да направи за себе си. Защото това е нормалният живот – този, който ни е заложен по природа. И за него моментът е точно сега.