Lollapalooza Berlin, който се провежда за втори път в немската столица в рамките на два дни (10 и 11 септември тази година), е най-малкият брат на едноименния щатския фестивал. Вече същинска легенда, той е основан от лидера и вокал на групата Jane's Addiction – Пери Фарeл, чиято идея през 1991 г. била просто да направи прощално турне на бандата си. В последствие събитието се превръща в символ на алтернативната музика. В периода 1998 – 2002 г. Lolla, както се нарича накратко, прекратява съществуването си поради организационни проблеми и появата на други подобни фестивали.

Завръща се през 2003 г. с над 130 изпълнения в постоянния си вече дом – Грант Парк (Grant Park), Чикаго, за да се сгромоляса фатално през 2004 г. заради рекордно ниски продажби на билетите. Година по-късно обаче фестивалът не само отново е на американска сцена, но и се разклонява към други континенти. След Сантяго (2011 г.), Сао Пауло и Буенос Айрес Lolla застъпва и в Берлин като четвъртата международна локация. Първото европейско издание се провежда преди година и е обявено за "Най-добър нов фестивал" на European Festival Awards.

Намираме се в един от най-големите паркове в Берлин, Treptower Park – зелено, ситуирано до река Шпрее място. Няма паркинг за коли, а за велосипеди. За най-рано пристигналите е организиран The Breakfast Club с кафе специалитети, донъти, кроасани, фрешове, йога сесии и други глезотии.

Ние успяваме да се явим чак в 17:00 ч. За радост, при влизането на входа няма нито един човек. Да не чакам на опашка на подобно събитие не ми се е случвало от.... никога. Вече чуваме финалните акорди от изпълнението на Kaiser Chiefs, по виковете на публиката е ясно, че сме изпуснали страхотен лайв.

Как ще протече вторият Lolla в Берлин е важно, за да не се превърне само в един фестивал-сателит с локално посещение и скромни хелдлайнери. Берлинчани се справят със задачата да изпъкнат успешно. Очакват се над 70 000 човека и градчето от лилави и сиви химически тоалетни при влизане е не само впечатляващата първа гледка, но и най-явният сигнал, че мероприятието е отлично организирано. Предполагам, че всички химически тоалетни на Берлин са точно тук, сега, и при умно пласиране в пространството не би трябвало да чакаш повече от минута за реда си. Разбира се, припрени и объркани хора има винаги, били те и германци.

Освен на музикален и спортен, се оказваме и на кулинарен фестивал. Не съм сигурна, че някога съм виждала повече от събраните тук видове храна. На страницата на фестивала в последствие отброявам точно 65 имена в секцията "Храни и напитки" – азиатски ястия, пълнени картофи, соево мляко, сорбе, веган специалитети, паста, гофрети, гурме бургери, печено сирене раклет, куривурст, мексиканско бурито, фиш енд чипс, аперол с диня, коктейли с Red Bull и какво ли още не. Хората огладняват около 18:00 ч. и за едно свинско може да се чака 15 минути, но какво ли е това пред усещането да ядеш и гледаш Джеймс Блейк. Lolla е и от малкото фестивали, на които не вземаш напитката и храната си с токени. С идея да се запази максимално чисто след тази симпатична хунта, за всяка чаша, кен и бутилка се взема депозит от 1 евро с идеята да се върне.

Хората са пред бирите, вял интерес към просеко и аперол коктейлите, така че се насочваме натам. Еднолитрови кани с мохито са най-добрият вариант за освежаване – няма разкарване цял час до бар, както и ентусиазирани хипстъри, които да те олеят, освен ако не си до Perry’s Stage. Пред нея се ниже пътникопотокът и най-добре можем да се ориентираме за модните тенденции. Момичетата са като клонирани – къси дънкови панталонки, раници, кецове, брокатени рисунки по лицата, пиърсинги на носа, особено на така актуалния септум. Но най-впечатляващи са татуировките. Тук никой с по-малко от два ръкава с рисунки не може да изпъкне.

Lolla има четири сцени, като не броим тази за децата (за това по-късно) – Main Stage 1, Main Stage 2, Alternative Stage и Perry’s Stage. Сравнение с щатския му вариант, от разглеждането на чиято програма ми прилошава рязко, си е битова вечеринка, но само на хартия. Мащабът е голям, прахолякът също. Както на повечето фестивали, почти в един и същ момент са застъпени изпълнители, които искаш да чуеш, но е ясно, че няма да успееш да го направиш. Хедлайнерите са King's of Leon и Radiohead, които не са свирили в Берлин от съответно 2013 и 2012 година.

Програмата по часове е готова дни по-рано, така че всеки да си даде ясна сметка къде и кога иска да бъде. По-важните в събота: Paul Kalkbrenner, Philipp Poisel, New Order, Dimitri Vegas & Like Mike, Chase & Status DJ Set & Rage, Tocotronic, Jess Glynne, G-Eazy, The Chainsmokers, Alan Walker, Odesza, Graham Candy и в неделя: Radiohead, Major Lazer, Milky Chance, The 1975, Zedd, James Blake, Beginner, Years & Years, Róisín Murphy, Bilderbuch, Martin Solveig, The Temper Trap, Aurora, Lost Frequencies, Kaiser Chiefs, Tujamo, Jonas Blue, Jagwar Mar, Nothing But Thieves.

Още в началото се нанасяме пред "Алтернативната сцена". Излизат облечените изцяло в черно младежи от сиатълското електронно дуо Odesza и в сърцето ми настъпва радостен трепет, когато виждам брас секция и живи барабани до тях. Свежи и приятни, но, ето пак, застъпват пред синтезаторте си, за да въртят копчетата им артистично. Публиката се радва, въпреки че истинският купон е пред съседната Perry’s сцената. Средната възраст на посетителите на фестивала е 20 години и идеалният таргет на MTV Dance канала се е събрал точно отпред.

Малко след 19:30 ч. на Main Stage 2 се качва и моят фаворит за първата вечер – Пол Калкбренер, диджей, продуцент и актьор със седем албума и 2.4 милиона фена във "Фейсбук". Отраснал в съседния на парка квартал, той очевидно се чувства като у дома си. Миксира техно, минимал, електроника, така че дори и онзи, който избягва подобен вид звучене, да затанцува. Макар и сам на сцената, Пол успява да я запълни с изпълнението си без излишна екстравагантност и самоцелна артистичност. Талантлив, приятен и ненатрапчив човек, когото нямам търпение да чуя отново.

Двете големи сцени са разположени в съседство и, разбира се, едната винаги е празна. Лайфовете в програмата са с разлика от минути и е някак странно рязкото превключване от техно бийт към американски рок, но, какво да правиш, такъв си е целият фестивал, по думите на приятел – една лютеница с подправки. Публиката вече се е обърнала отдясно наляво, за да посрещне King's of Leon. Голямата сцена винаги им е прилягала, макар че са минали през всички мащаби и са се държали, за добро или лошо, еквивалентно. Братята и братовчедът са прецизни и перфектни инструменталисти, гледка-особено удоволствие за онези, които се интересуват от китарни рифове. Звучат перфектно и този случай за мен – стерилно и роботско. Оставяме ги на истинските фенове, които са пели високо на Pyro, Use Somebody, Radioactive, Sex on Fire и чакаме новия седми студиен албум на групата We Are Like Love Songs (aka WALLS), който ще се появи на 14 октомври след тригодишна пауза.

Препускаме към последното за вечерта изпълнение на New Order. Звучат по-скоро електронно, отколкото китарно. Бърнард Самнър се опитва да държи приповдигнато настроение, което някак убягва дори на приятния им последен поп сингъл Tutti Frutti. От десетте си издадени албума те залагат на сигурно и свирят Crystal, Bizarre Love Triangle, The Perfect Kiss, True Faith, Blue Monday, така че публиката е завинаги доволна, а накрая завършват с чудесни изпълнения на два кавъра на Joy Division – Decades и Love Will Tear Us Apart. Не знам дали да се радвам, че ги чух или по-скоро да съжаля, че не съм се родила 20 години по-рано.

Вторият ден започва по-лежерно. Отново сме изпуснали страхотни млади хора, които звучат прелестно и с удоволствие слушам вкъщи (Aurora, Nothing But Thieves, Years & Years, The Temper Trap), но нещо ми подсказва, че няма да оставят дълбока диря в световното музикално наследство. Свиваме в непозната за нас посока и откриваме нов свят – още сладоледи, био-веган-модерн сандвичи, вино, базар, тениски и цял увеселителен парк, наистина. Lolla Fun Fair предлага буквално цирк за преживяване в стил пътуващ американски карнавал от времето на Голямата депресия с мини виенско колело, шатра с над 10 игри като целене по мишени, куклен театър, врачка за гледане на ръка.

В съседната зона е разположен и широкорекламираният Kidzapalooza със специалната към него сцена с отделни музикални изпълнения. Lolla със сигурност е единственият подобен фестивал, ориентиран към семейства с деца от 0 до 14 години (до 10 години влизат безплатно, от 11 до 14 срещу 19 евро). За тях има отделен вход, забавления, кът с аниматори, паркинг за колички, място за хранене на бебета и въобще всичко необходимо. Да, виждаме бебета.

Дискотеката MTV Dance на Perry’s сцената е започнала отдавна, вече свирят Lost Frequencies. През двата дни там са разположени всички артисти, чиито актуални хитове чувате от радиостанциите – Faded на Alan Walker, Fast Car на Jonas Blue, +1 на Martin Solveig, затова там е и видимо най-забавно. Все пак се отправяме към Алтернативна сцена, където се явява Ройшин Мърфи, такава, каквато си я знаем – свободна в сценичното си поведение, карнавална, отдръпната. Очевидно е в добро настроение – започва да се вие около стойката на микрофона и да вади очаквания реквизит от мобилния си гардероб – шапки, ленти, очила, шнорхел. Изпълнението й се оказва едно от най-добрите на фестивала, сетлистът се състои от нови и стари парчета с впечатляваш аранжимент в изпълнения на изкусни инструменталисти. Ройшин отмени втория си концерт в България точно преди година, надяваме се да дойде отново.

Решили сме да се задържим за кратко тук, защото на Main Stage 1 застъпва 27-годишният англичанин Джеймс Блейк. Уви, зарязваме свежото, приповдигнато настроение, за да се потопим в свят на меланхолия и фалцетна драма под жежкото слънце. Блейк не е за всеки час от денонощието и въпреки че албумът му е сред най-въртените в айпода ми, оставам учудена от решението на организаторите да го поставят на най-голямата сцена, докато Ройшин се мята на пъти по-малката. Композициите му са за по-интимно място, в по-тъмно време. Въпреки липсата на каквото и да е движение по-различно от траекторията ръка-синтезатор, гласът на Блейк също успява да я уплътни гигантската сцена, което си е трудна задача и си струва да се чуе.

Кахърният свят на Джеймс едва утихва, когато от втората голяма сцена в див бийт с взлом нахлуват американците Mazor Lazer. Те са невъзможната противоположност на чутото преди само пет минути и истински стрес за по-изтънчения слух. Настава оживление – започва най-голямата дискотека на открито, която съм виждала.

Младежите скачат и изпълнят инструкциите на фронтмена – съблечете тениските си, хванете приятелите сив кръг, обърнете си... Огньове, лазери, премигващи видеостени, танцьорки, след час главата гръмва от реге фюжън, грайм и трап тупалки, най-модерните денс стилове, примесени с поп хитове. В момента Mazor Lazer са едни от най-хитовете изпълнители с техните колаборации с Ellie Goulding, Justin Bieber, MO и др., явно е защо. Смея се с глас и се чудя се откъде и как се взеха тези хора...

Малко естетическа и концептуална пауза, слава Богу, двадесет минути преди обявеното време започва изпълнението на тези, заради която повече от половината от посетителите са тук – Radiohead. "Групата, която прехвърли капацитета на фестивалите Primavera и NOS Alive и има едва няколко шоута от новия си тур" излиза за концерт от турнето по повод деветия им така дългоочакван албум. Radiohead са били тук, в Берлин, на същата дата преди 15 години, когато през 2001 г. в момента на изпълнението им, в САЩ са атакувани Кулите-близнаци.

Трудно е да се говори за група от ранга на Radiohead. Гледаме ги за първи път и преживяването е специално, но сред българската група има и фенове, които са били на техни концерти над пет пъти. Уверят ни, че то е такова всеки път, без значение от сетлиста и мястото. Впрочем пословично е, че идеален сетлист на групата не съществува и всеки път прилича на рулетка – чакаш да чуеш какво ще ти се падне. Все тази година някак се доближаваме до него. Първите пет парчета са от новия албум A Moon Shape Pool, последвани от някои от най-свещените песни на групата – общо 24 с бисовете. Още на Burn the With публиката започва да пее, Daydreaming е симфония на чувствата, докато не се чуят началните акорди на No Surprises и се продължи през Everything in Its Right Place, Idioteque, There There, Street Spirit (Fade Out), Karma Police, Paranoid Android и Creep (изпълняват я много рядко през последните години ), за да стигне до пълно ликуване.

Звукът и техническото осъществяване на шоуто е неописуемо удоволствие, а заедно с импровизациите, някой път по-отчетливи, друг по-приглушени, почти не е за вярване, че групата успява да предаде песните си на живо по този начин. Каквото ще кажем, ще е малко. Това със сигурност е най-добрият концерт на живо, на който някога сме били. Мисля, че тук всички са на едно мнение. Ето го и него.