Преоткрий света с фотография, или фото-уикендите на Вера Гоцева-Lomovera
Преоткрий света с фотография, или фото-уикендите на Вера Гоцева-Lomovera
Когато започнах да правя фото-уикенди по мобилна фотография, не знаех къде ще ме отведе това. Идеята дойде от непознати, които харесват страницата ми във фейсбук. Няколко месеца по-късно със сигурност знам следното: Хората, които се записват за тези уикенди са обединени от няколко неща – интерес към по-добрата фотография, страст по пътувания, любов към непознатото и силно желание да преоткрият себе си в процеса на снимане. Наскоро ми казаха, че въпреки динамиката на събитията през тези два дни, на тях практикуваме "бавна" фотография. Това наистина е така. В крайна сметка фотографията е само средство, телефонът е просто матрица, чрез която можем или да изгубим, или да спечелим времето си. Факт е, че фото-уикендите са упражнение по разтегляне на настоящия момент и по разкриване на местата, които са ни достатъчни. В тях има колкото фотография, толкова и вербален наратив. Затова предпочитам да наричам себе си не "фотограф", а визуален разказвач. Умението да "виждаме", "снимаме" и "разказваме" живота е личната ни среща с нас самите. Реших в тази галерия да разкрия част от нещата, за които си говорим на фото-уикендите извън чисто техническите принципи. Фотографията не е само пиксели, острота и натискане на бутони. Вярвам, че тя е много повече средство за себе-разпознаване и себе-приемане. И за щастие става все по-достъпна.
Може да следите датите за следващите фото-уикенди на www.lomovera.com, на https://www.facebook.com/LomoveraPhotography/ и на https://www.instagram.com/lomovera/
Белинташ, пролет: Сутрешната мъгла се изпарява в Родопите. Винаги съм мислила, че точно тази мъгла е подобна на сънуване. Възможността да я наблюдаваме и снимаме е удължаване на този миг, съществуващ на ръба на съня и реалността, който ни закотвя в настоящето. 
Резово, пролет: Природата е невероятен художник в 5.30 сутринта. Единственото което се иска от нас е да сме там, за да видим. В този "син час" снимките рядко са остри, но и не е нужно. Особения, почти живописен, рисунът е достатъчен. 
Дуранкулак, пролет: "Най-добрата камера е тази, която винаги е в теб." Често казвам това на хората, които се записват на фото-уикендите. В живота всичко се случва, докато мигнеш. Същото е и с фотографията. Реалността отстъпва място на спомена за нея за по-малко от секунда. 
Тюленово, пролет: Когато снимаш природа е важно да не те е страх да си нацапаш обувките. Или да се шмугнеш в житни поля с височина почти 2 метра. Идеята да се изгубим в момента на снимане е идеята да надмогнем мисленето в Аз-форма. Излизането от собственото ни его, ни доближава много повече до същността ни. 
Свежен, лято: Един от задължителните елементи на всеки "Фото-уикенд" е снимането рано сутрин. И ако понякога пропускаме синия час, винаги сме там за "златния". Светлината на ръба на деня е чудо което не може да бъде описано. Обичам начина, по който участниците в тези уикенди притихват рано сутрин. 
Шабла, лято: Погрешно е да мислим за фотографията като за нещо в покой. Тя е жива и динамична, и често пъти носи усещането за последващо движение. Нещата се съдържат едно в друго по същия начин, както и в живота. Възможността да видим това е възможност да опитаме да живеем по-добре. 
Язовир Огняново, лято: Много хора ме питат дали пътувам често сама. Пътуването е вътрешен процес и е здравословно да опиташ да го правиш и сам, и с другите. Невероятно вдъхновение е да споделям пътя с онези, които иска да погледнат на реалността през призмата на своята телефонна камера. Не по-малка радост ми носи пътуването с приятели. Близките ми са най-важното нещо за мен. Звучи като клише което обаче трябва да си припомняме всеки ден. 
Иваново, лято: Фотографията може да бъде цветна или черно-бяла. Понякога спътниците ми задават въпроса дали да снимат монохромно или не. Всъщност няма никакво значение. Фотографията е средство да се доближим до реалността и най-вече до собствените си усещания за нея. Затова и в това отношение Фото-уикендите не дават правилни отговори, просто защото няма такива. Всичко е въпрос на личен избор. 
Камен бряг, лято: Доброто кадриране е половината от добрата снимка. Но и доброто кадриране не помага на снимката, която е преднамерена. Телефонната фотография позволява много директни манипулации и в това няма нищо лошо, стига да знаеш как да ги управляваш и да останеш верен на ситуацията. 
Драгоманското блато, есен: Фотографията е личен процес. Много повече вътрешен, отколкото външен. Понякога една снимка може да не "казва" нищо на никого освен на този, който я е правил. Не е и нужно. Визуалният език не е бъбрив, а тих и спокоен. 
Чепънска планина, есен: Колкото повече снимаш, толкова повече разпознаваш момента, който търсиш. Особено през есента, когато играта на светлината и цветовете, придобива причудливи измерения. Разпознаването на момента започва с нещо малко и се разпространява навсякъде в живота ни. 
Витоша, есен: Фотографията е средство да видим света отново във всеки един момент. Пътуваме, спираме, виждаме нещо, поглеждаме през камерите, снимаме. Оставаме в този миг, който рефлектира обратно към нас и ни прави по-осъзнати. Поне за малко. 
Рила, зима: Вярвам, че емпатията е другото име на любовта, която е важна част от фотографията. Звучи объркано, но щом започнем да снимаме всичко около себе си, бързо разбираме смисъла на горното изречение. Ако е зима, снимаш патица и си помислиш "Какво яде сега? Студено ли й е? Има ли къде да спи?", развиваш способността си да бъдеш емпатичен. Днес ще е животно, утре нещо друго. Съпричастието към другите е мускул, който следва да бъде развиван. 
Витоша, зима: За добрата снимка е нужна и добра локация. Понякога това са места, които са ни до болка познати, но така сме свикнали с тях, че спираме да ги забелязваме. Фотографията е средство да ги преоткрием. Или да открием съвсем нови места. 
Белмекен, зима: Фото-уикендите са целогодишни. Харесва ми как чрез фотографията улавяме преходността на сезоните. В един момент ще спрем да се бунтуваме срещу това, че лятото свършва и че идва зимата. Снимането ни учи да пускаме нещата, да им позволяваме да се случват пред очите ни, оставяйки ни в позицията на наблюдатели. Освобождаващо е да знаем, че земята се върти и без нас. 