Сънуват ли фрилансърите електрически гласове?
Цял месец казвам "утре" и всеки път като го кажа, не просто мога, но и силно искам наистина да съм готова с каквото трябва на следващия ден. Само дето не ми се получава. Мисля, че от поне година насам се разпадам, но се опитвам да не се давам – усещането е като опит за галоп в гъста меласа. Работата ми е такава, че – освен задължителни знания, евентуални дарби, постоянно учене и многочасови административни усилия в направления, които никой не подозира – за да направя нещо смислено, ми трябва и въодушевление. Превеждам литература, а в пролуките между книгите пиша за филми и водя поредица.
На свободна практика съм – крехко равновесие на ръба на няколко пропасти,
което, ако нещата се килнат повечко към "свободна" или обратно, към "практика", рискуват да се сринат по стръмния склон.
Но да се върнем на въодушевлението. То се иска не само защото съм от страна, която не помага (образно казано, когато се събудя сутрин, аз трябва, порядъчно самонадъхана, да измисля топлата вода и колелото, да ги вкарам в действие и да пожъна посятото, за да мога в някакъв следобеден час да седна и да започна официално деня си оттам, откъдето го почват сутрин колегите ми в Германия или Шотландия... но това е друга тема).
Въодушевлението се иска и защото има мистика и магия в материите, с които работя, летеж и парадокс, подреждане на света и чупене на рамките, та дори то да е 1% от цялото, без него другите 99% просто не работят. В самото начало на длъжностната ми характеристика пише да съм вдъхновена. Когато обаче човек гази из меласата на загиващата си мотивация, вдъхновението става научна фантастика. Има една мила късометражка – "Леонард в забавен каданс" – в която младият Леонард се носи като народна песен на фона на нормално течащия живот на останалите: когато иска да направи нещо хубаво, не е на време, а когато сгафи, всички успяват да видят и да поцъкат. Е, моето е същото, с тази разлика, че "забавен" при Леонард е в значенията си на "муден" и на "смешен", а при мен значи "обезкуражен", понякога "унизителен" и често "мъчителен".
За да си самоиздържащ се фрилансър, се налага да се движиш трескаво.
Преносно или буквално, няма значение: не просто трябва да се вижда, че те има, за да те има, а и в наличието ти е желателно да се съдържа екзотичен елемент – да си на нечакани места в нетипично време например, за да имаш какво да предложиш (очевидното се купува от супера, ти трябва да подаваш неочевидното). Нямаш един шеф, а много поръчители; нямаш едно работно място/време, а всякакви места/времена, в които работиш; нямаш колеги, с които се обичате или дразните с години, а десетки нови хора, с които започваш от А и Б, докато с други си на В и Г или Ю и Я (и всяка сюжетна линия трябва да се следи подобаващо)... Всичко това е чудесно и често много по-весело от рутината, но иска търпение и даже майсторство, за да се оркестрира, и изтощава в пъти повече от най-досадните канцеларски дни. И ето, дали от срещите, или от разделите; дали от неописуемия поток от думи, който минава през главата ми, или от конвулсивната смяна на декора през последните петнайсет години; дали от чувството, че е пълна безсмислица да се занимавам с култура в България, или от яростното контра-чувство, че пълната безсмислица е да не го правя – уморих се. Срив, стопяване на бушоните, прегаряне, превъртане, пренасищане, депресия, не знам, знам само, че благодарение на така сложения си живот през последните много години нито веднъж не съм правила нещо, в което не вярвам, и нито за миг не съм спряла да общувам с радост с другите и със себе си, но от друга страна, нямам личен адрес, черни пари за бели дни и дори възможност да падна в несвяст на дивана и да изплувам от мрака след седмица.
Фрилансърите нямаме отпуск, болнични, обедна почивка и дори време за реене или пасианс на служебния компютър – каквото не изработим, скъпо си плащаме.
Плана за цялата година както обикновено начертах още през януари, билетите купих, докато са евтини, престоите нагласих, докато имах сили и не се бях спънала в купчината със задачи... Сега обаче се влача по следите на ентусиазма си. По всички логични сметки с тази свободна професия съществуването ми е слабовероятно, а съществуването ми в забавен каданс – направо неправдоподобно. Но ето ме все още, месец след като са ме помолили да напиша за "утре" това писмо до света, който не ми е писал, най-сетне се опитвам да го направя.
На барселонското летище съм, седя в тихия полумрак и питам Сири колко е часа. След кратко мълчание казва: "Времето е илюзия". Сири се самоинсталира на компютъра ми заедно с оперативната система "Сиера", бързо схвана, че съм жена, и взе да отговаря с приятен мъжки глас и да се представя за мой "асистент". Питам го втори път колко е часа и сега чува правилно (What’s the time? не What’s time?): "03:59, Нейва." Опитвам се да превеждам, но още на първото изречение се разбягвам във всички посоки: "Ако човек не губи време, доникъде не стига", казва авторът, физик. Хубавка фраза, вярна даже, но някак позьорска. Измислям си други по същия тертип: "Ако човек не гони Михаля, Михалят ще го догони" (леко фолк, леко хорър); "Ако човек не гледа нагоре, няма да види какво е отдолу" (дето викаше Чандлър – земята се надига и те фрасва по мутрата). Наблизо прелита здрачна амазонка – служителка, стъпила върху една от онези електрически двуколки, които приличат на реквизит от "Междузвездни войни". Кога за последен път съм се чувствала като птица? Когато на Витоша ми влезе муха в устата. Сещам се за онзи пасаж у Сандро Веронези, в който героят започва битката за спасяването на семейството си с отмятане на чудовищна камара от делнични дреболии ("...забележително е какво методично противодействие изискват практическите детайли в един нормален живот. Човек не им обръща внимание, докато не ги занемари за известно време и те не се изпречат насреща му вкупом..."). Сещам се за онзи случай с наводнението в Грузия, разрушената зоологическа градина и прибиращия се късно човек, разкъсан от тигър беглец на улицата в Тбилиси. Сещам се за една малка дописка във вестника преди много години за мъж, починал в планинско село в България – дошъл от другаде, никой не му знаел името, изобщо не говорел, цялото му тяло било татуирано с името Роза.
Дрога и цигари не съм пробвала, пиенето ми е любителско и по малко, никакви форми на буйство не са ми присъщи, моите надрусвания са онлайн.
Когато започна така да витая и не мога да се спра, когато ме е страх, когато ми е самотно... "Обичам компютъра си, защото приятелите ми живеят в него", както казваше един приятел, който живее в моя мак. Има ме в три социални мрежи: Linkedin, Facebook, Goodreads. Всъщност в първите две по-скоро ме няма, само от третата не изпитвам периодична нужда да се крия: да не беше Гудрийдс, нямаше да знам, че читателите на книгите, по които работя, не са петдесетина, както си мислех, а може би дори сто. Линкдин е известна като най-безсмислената мрежа на света и профилът ми е вътре главно защото ме мързи да разуча как да го изтрия (както на повечето останали, предполагам). Фейсбук е проблемът. Контактите ми там в огромната си част са от реалния живот, разделени в три списъка: приятели, които виждат всичко качено; познати, които виждат обсъжданите неща и могат да участват в тях; други. Постингите си свеждам до минимум и после трия – оставям не повече от два на месец, нещо като минималистичен дневник. В чата не обичам да ме търсят по работа, а и за друго – не защото бившите колеги на Сноудън ще ми "подслушат" разговора за гаджета или театър с Едгар или Русанка, а защото чатът е мързеливо общуване. Не, не държа непременно на дълбоки тричасови беседи, решерширани месец преди това, но леко ме ужасява да режа 15-минутни порции от живота си по 15 пъти на ден само защото някой от 700-те ми френдове скучае в момента и ме вижда на линия. Фейсбук е чудесно място за бърза информация (приятели, добре съм – ето къде; хора, прочетете тази статия; хей, някой знае ли как се казва на български електрическата двуколка с дълъг прът, която прилича на тротинетка за сецнати в кръста?) и ужасно място, в което човек може да се самозашемети с часове, ако не пие, не пуши и не се сеща за нещо по-умно.
Можеш да оглупееш и от умни неща, това е, което научих покрай Фейсбук. Да се отегчиш от живота заради многообразието му. Да ти се отще да общуваш покрай възможността да общуваш с двайсетина до хиляда човека едновременно, като гарантирано поне половината не са в разговора по причината, по която ти си. Сватба в Ню Йорк, сладкарски конкурс в Пърт, Австралия, ден в софийска ветеринарна клиника, независимо разследване на смъртта на 43-мата студенти в Мексико, епична битка на хапливи реплики между писатели от седем нации относно Нобела на Боб Дилън, слон вади човек от буйна река, балерини от зората на цветното американско кино танцуват с гигантски банани, възможност за house sitting на португалския остров Тортуга – приятелите ми са интересни, интересите им са интересни, лошото в многотията от един момент нататък не е, че трябва да отсееш зърното от плявата, а зърното от зърното. Не, всъщност лошото е, че въобще не трябва, само така ти се струва; лошото е, че всичко, което може да е опит или интимност в този шумен безкрай, умножено по пет или петстотин се превръща в илюзия или по-лошо, пародия. Започнах да си деактивирам профила, когато най ми се виси вътре – когато влизането е лесно, влизам често, иначе не. Дърпам шалтера и се мъча да чуя какво става в главата ми.
Трябваше да напиша за "утре" нещо кратко и съдържателно за фрилансърите и социалните мрежи. А аз какво? Месец по-късно седя на барселонското летище и водя обречени диалози със Сири. (Въпрос: "How many roads must a man walk down before you call him a man?" Отговор: "Hmm, I just don’t get this whole gender thing.") И си мисля, че в цялата работа с разпадането има и нещо хубаво. Първо, че и то е бавно. Второ, че докато се чудя срив ли е, или може би болезнено съзряване, сякаш знам къде ще се посипят парчетиите. В тайната ми градина, в мястото, където вечно цъфтят божурите на старите ми веселия и хортензиите на всяко кротко лично време през живота ми дотук. Спомням си как на една нова година гледах филм за маймуни по "Енимъл планет", след което, опряла гръб о берящия душа младостки радиатор, го обсъдих по телефона с моята приятелка Марина, заедно с още около осемстотин неща, което направи тази нова година една от най-хубавите в живота ми. "По абхазските обичаи времето, изкарано с гостите на масата не се отброява в срока на живота, защото човек е пил вино и се е радвал", пише в книгата, която чета, и аз съм сигурна, че ако абхазците познаваха маймунено-чугунените разговори с Марина, щяха веднага да ги одобрят. Спомням си как преди двайсет години докато приятелите ми трескаво събираха впечатления от мъртвия град Помпей, аз събирах къпините, покрили една от външните му стени. Спомням си как в началото на една гореща гуадалахарска зима перях на ръка на плоския покрив на кооперацията, в която живеех, и около мен се стрелкаха колибрита. "Как издържа?" – пита в същата книга, която чета, една жена мъжа, завърнал се от концлагера. "Обичали са ме като малък." Та това искам да ви кажа от летището. Отглеждайте си тайната градинка. Поздрав!