Nanatsuboshi – четири дена на седмото небе
Винаги съм свързвал идеята за железниците в Япония със свръхбързите влакове, известни според маршрута си като Нозоми, Шинканзен, Хикари и Кодама и няма да крия, че съм съзерцавал продължително и с възторг как аеродинамичните им извънземни муцуни се плъзгат безшумно по релсите, съчетаващи елегантност и мощ, метал и стъкло.
Затова силно се изненадах, когато в едно списание се натъкнах на реклама представяща хитов японски туристически продукт (четири дена/три нощи), обявен като "Седемзвезден влаков круиз в Кюшу", а на снимките бе представен съвсем обикновен влак, теглен от съвсем обикновен локомотив. (по-късно установих, че не е точно така). В японски контекст, понятието "седем звезди" (в досегашните ми пътувания съм имал контакт най-много пет) свързано с "влаково пътуване", привнесе екзотично азиатско ухание на "Ориент-експрес", примесено със изплували от паметта ми кадри от филми за фиктивни персонажи от шпионски и фентъзи филми). Като любител на морските круизи, погледът ми забави скоростта си и се зачетох с повишено внимание.
С удивление установих, че поради огромния интерес, участниците в круиза се избират чрез лотария. Почти два месеца след като попълних и подадох формуляра за кандидатстване, получих радостната вест, че съм спечелил лотарията (световна премиера в живота ми!), и като селекциониран участник в конкурса, мога да участвам в круиза.
По-късно разбрах, че за всяко от 28-те места, според сезона, кандидастстват между 40 и 60 души. Брошурка с допълнителна информация ме осведоми за възможностите за посещение на туристически забележителности в рамките на четиридневния тур, както и за изискванията към облеклото и правилата за поведение по време на круиза. С известно разочарование установих, че няма да мога да нося любимите ми джинси и маратонки, и стана очевидно, че ще трябва да добавя няколко вратовръзки към багажа си. След като попълних въпросник отнасящ се до специалните ми изисквания (от алергии към хранителни продукти до музикални предпочитания), и заплатих част от стойността на приключението (цифрата е сериозна, пропорционална на звездите!), приключих с предварителната подготвителна част. След като се поразрових открих общата информация, която мога да обобщя по следния начин:
Японският остров Кюшу е най-южният от четирите японски острова и се намира най-близо до азиатския материк. Ограниченото присъствие на индустриални замърсители и преобладаващото селско стопанство, минералните бани, историческите и културните забележителности на осемте му префектури го превръщат в проспериращ туристически регион, който регистрира шеметно нарастване на местни и чуждестранни туристите, граничещо с 20 % увеличение годишно. Очевидно мерките на местните власти да привлекат гости и да намалят драстично цените (особено след земетръсните бедствия и цунами) носят резултати.
Няколко месеца по-късно, на летището във Фукуока ме посрещна екип от енергично кланящи се униформени служители на туристическата фирма, които ме обсипаха с внимание и грижи, твърдо решени да ме отведат в седемзвездното измерение на туристическите услуги. В просторната VIP-чакалня на компанията в Хаката (гарата на същия град), ме очакваше пианист, чаша шампанско и сладкиши. В контекста на тежкарското начало, почти мигновено се зарадвах, че не съм с любимите ми джинси и въобще не се разтревожих къде изчезна куфара ми.
Последва представяне на петнайсетината придружители, натоварени с нелеката задача за безпроблемното протичане на пътуването, както и среща с участниците в круиза. Тяхната средната възраст се колебаеше около 65-70 години: финансово обезпечени пенсионери, разполагащи със свободно време. Едно младо семейство архитекти от Тайван, бизнесмен от Хонг-Конг със съпругата си, заедно с автора на настоящия текст, разбиваха японската хомогенност на селекцията. Нашето присъствие не затрудняваше персонала, в които имаше зад себе си достатъчно продължителен престой извън Империята на изгряващото слънце, за да избегне или омекоти евентуални цивилизационни сблъсъци.
След благодарностите и благопожеланията за приятно прекарване, групата туристи под зоркото око на придружителите се отправи към перона, за да открие това, което щеше да се превърне в наш временен подвижен адрес или базов лагер за следващите няколко дена. Влаковата композиция на круиза е съставена от 7 вагона и локомотив, чиято муцуна напомня предната част на елегантните автомобили от трийсетте години на миналия век. Това, което ми се видя на рекламната снимка като обикновен и непретенциозен влак се оказа дело на ателието на Еиджи Митоока, експерт в дизайна на железопътни возила, а цената на лъскавата "играчка-бижу", конструирана специално за този тип туристически продукт, е около 35 милиона долара. Грамаден прозорец-витрина увенчава опашката на композицията включваща двата вагон-ресторанта "Синя Луна" и "Юпитер". Всеки от останалите пет стандартни вагона е превърнат в три отделни стаи с площ около 10 кв.метра. Всяка от тях включва две легла, работна масичка и баня с тоалетна. Пространството е решено в ретро-стил, с употребата на разнообразен дървен материал и красиви месингови винтове с уникален профил, създаден за специален модел отвертки. Мебелировката е въплъщение на това, което носталгично настроените дизайнерите могат да предложат като комфорт, красота и изненадващи решения за функционалност.
Както можеше да се очаква, влакът се оказа в пълен контраст на свръхбързите си събратя и би могъл да се окачестви като "шампион на бавното и деликатно движение". Допускам, че шеф-машинистът се безпокоеше да притеснява жителите на населените места, през които минаваше седемзвездната играчка и главната му грижа бе да даде възможност на пътниците да вкусят пейзажите и съзерцават гледките от Кюшу.
Дневният режим включваше ранна утринна разходка и разглеждане на традиционно рибарско селище, утихнал преди векове вулкани и център за планински туризъм. Луксозен автобус на компанията, кръжащ около влаковата композиция се грижеше за превоза на туристите. Програмата за разтъпкване и отваряне на апетит беше по-скоро щадяща, създадена като за пациенти на санаториум за лица преживели тежки заболявания на опорно-двигателния апарат. По време на спирките участниците в круиза се надпреварваха да правят снимки на вагоните от влаковата композиция, за която може да се каже, че е "фотогенична като филмова звезда" и която се поддържа безупречно чиста и лъскава, въпреки че кръстосва остров Кюшу вече трета година.
На борда на влака, неколкократно през деня, водещи готвачи от региона представяха ястия приготвени от местни продукти или прясно уловена риба. Честите спирки на влака, почти незабелязвани от пътниците, им позволяваха да се настаняват със своите асистенти и с ентусиазъм да демонстрират умения и опит, в спектакъл наподобяващ цирков номер. Стар виц твърди, че в традиционната японска кухня нищо не се готви, а само се нарязва. Дори и това да е вярно, (лично се убедих, че става дума за злобен коментар), нищо не може да се сравни с успеха на елитните японски готвачи в превъщането на всяко ястие във визуален шедьовър в допълнение на законния им стремеж да достигнат и се задържат на гастрономичните върхове. На масата пред мен се изредиха десетки различни по размери, материал и цветове чинийки (понякога и лакирани кутийки), създавайки чувството, че се участвам в дегустация. Традиционни и семейни специалитети, приготвени с местни продукти, придружени от подходящи сосове се превърнаха във фестивал на уникални вкусови усещания. Дори и най-скептичният критик не би останал безучастен пред разнообразието от цветове, композиционни решения и вкусови комбинации в чинията.
Очевидно тенденцията бе да се представи разнообразието на местната кулинарна култура под формата на множество мостри, които като количество са напълно достатъчни за засищане в познатия балкански стил.
По отношение на десертите, организаторите бяха поканили японски сладкари с подчертана слабост към френската школа, но с вярност към азиатските си корени. Резултатът бих окачествил като "умопомрачителен", тъй като изобретателността в представянето на сладкишите и подборката на класически и местни съставки разбиха всякакви европейски консервативни канони, към които съм привикнал.
След последното ядене за деня, ресторантите се превръщаха в социални клубове. За доброто настроение грижеше музикален дует от пианист и цигулар. Отворен денонощно бар предлагаше безплатно и в неограничени количества различни спиртни напитки. Интересът ми привлече селекцията от различни марки японско уиски, ценени от специалистите по-високо от шотландските първоизточници. Недоверчиво приех тази информация, но проверка в справочниците отново ми доказа, че съм на погрешен път. След като дегустирах наличните десетина марки реномирано уиски, интересът ми се насочи към подборката саке и малко по-силното по алкохолно съдържание соджу, корейски специалитет, който поради близостта с материка е изключително популярен в префектурата.
Следобедните разходки в рамките на круиза предложиха среща с японски майстори в обработката на кристал (равнопоставяща азиатските с европейските майстори от легендарния Мозер) и фабрика за порцеланови изделия, която повече от 10 поколения съхранява традиционната средновековна корейска технология. Присъствах и на литургия в будистския храм Аошима край административния център Миязаки, станал известен с това, че е единствената сграда оцеляла от опустошителен удар от цунами буквално изтрил постройките в близките квартали на селището. Програмата на един от четирите дни включваше преспиване в риокан – традиционен японски хотел, в който единствено телевизорът и дискретните електрически лампи напомняха, че не съм попаднал в Средновековието. Въпросният риокан Gajoen, чийто символ е японското петле, е в елитната световна група известна като Relais et Châteaux, гаранция за най-висок стандарт на обслужване. Намерих в просторната си стая шадраван с течаща топла минерална вода и три различни модела халат хаката, които събудиха самурайския ми дух. В желанието ми да изживея пълно този автентичен момент, поисках твърда възглавница, (каквато съм виждал по филмите), но домакините снизходително ми се усмихнаха и ми обясниха, че такива възглавници има само по филмите.
Участниците в круиза взеха участие и в екологичната инициатива подкрепена от козметичната фирма Шисейдо, която е в съревнование с местните жители по засаждане на дръвчета в планинските региони. Събитието се състоя на един гол хълм и бе съпроводено, както може да се очаква, с шампанско и сладкиши. Организаторите разчитаха на чувството за хумор на присъстващите, защото всичко изглеждаше по-скоро символично: всички "засадители" (нека си припомним средната възраст на участниците!) надянаха чисто бели ръкавици (все тъй бели и след и след церемонията) и си направиха героични снимки с четирите налични лопати пред малкото дръвче, прясно засадено от персонала на туристическата компания.
Последната вечеря се проведе в закрита за посетителите част на местен етнографски музей. Майстор-готвачът гордо се разхождаше между ниските масички и седналите на земята гости, носейки раболепно грамадни казани приготовена от него храна, вероятно за да покаже, че това което предстои да опитаме не е купено от местния гастроном, в щанда за замразени храни. Неговите обяснения дадени на микрофона предизвикваха у японските участници бурни аплодисменти, към които се присъединих и аз, в духа на метода на Станиславски. Сервитьорки в разноцветни традиционни кимоно, които ги принуждаваха да правят с висок интензитет десетки стъпчици, не по-дълги от педя, се грижеха за всеки гост, като не оставяха чашите празни или чиниите без ястия.
Когато влакът спря на гарата във Фукуока и организаторите ни поканиха за последна напитка във VIP-чакалнята откъдето започна всичко, ми стана ясно, че трябва да се приземя, след като няколко дена бях забравил за земното притегляне и бях попаднал в ново непознато измерение, без стрес, без шум и притеснения, време през което дори не се поинтересувах за паролата за безжична интернет връзка. Това сторих, но с радост и без тъга, защото добавих нова поредица впечатления от невероятната и удивителна планета Япония, а и научих и нова екзотична думичка означаваща седем звезди – nanatsuboshi.