В Ковачевица съм ходила много пъти - и зиме, и лете, и с приятели, и семейно. Никога обаче няма да забравя първия път, едно лято преди няколко години. Приятелите ми казаха: "А-аа, Ковачевци - знам го, там съм бил на зелено училище." Да, но Ковачевица не е Ковачевци край София. Малко по-далече е - на 220 км, и е несравнимо по-красиво.

В Дряново, единственото помашко село от трите, в 11 вечерта баби с шарени потури и забрадки седяха на пейки край пътя и гледаха любопитно ситроена ни. По пътя пък ходеше жена, която носеше заспало дете в нещо като кош на гърба си. Аз гледах удивено и леко уплашено, защото за пръв път минавах през мюсюлманско село - не знаех какво да очаквам. Но скоро селото свърши и след още няколко завоя стигнахме крайната си дестинация - Ковачевица. Едва влезли в селото и вече спряхме. "Стигнахме" - казаха спътниците ми, които всички вече бяха идвали тук. Огледах се и видях голяма дървена порта, която изглеждаше заключена - не се отваряше с бутане, а нямаше резе. Оказа се, че тук портите се отварят, като се дръпне връвчица или се повдигне дървена греда. Вътре в двора веднага се откри пред мен величествена стара къща - Шиндаровата.

Такава е типичната ковачевска архитектура: къща на два ката, долу - каменна основа, горе - дърво. На всеки етаж отпред има по една голяма тераса, която в този край се нарича потон. На приземния етаж пък се намира подникът - там хората държат дървата си за зимата или пък префасонират помещението в битова механа. Като се събудих, успях да разгледам и вътре в къщата на светло. Стаите са наредени в типичен ковачевски стил - с китеници, цветни покривки и възглавници, старинни предмети навсякъде и, разбира се, печка на дърва и камина.

На излизане от стаята е потонът, който беше нареден като една огромна стая. Тук лятно време семействата се събират да хапват и да запалят камината, а ако си гост, сутрин можеш да изпиеш кафето си и да хапнеш на въздух, дори и да вали навън.

Една от характерните черти на Ковачевица е именно това - въпреки големия туристически интерес няма грозни бетонни хотели. Поне засега - тя е архитектурен резерват. Отсяда се в домашен уют в някоя от многото местни къщи. Стаи под наем дават освен Шиндаровата в почти всички други - Жечевата, Спасовата, Велчевата и т.н. Така че дори да нямате резервация, можете просто да минете през селото и да питате дали има свободни стаи в първата къща, която ви хареса. Ако там няма, местните на драго сърце ще ви упътят към друга къща.

Отношенията между хората тук правят силно впечатление. Напоследък в много къщи живеят не само местни, а и софиянци, които са купили къща преди много години. Независимо обаче откъде си, обичаите и навиците в селото са едни и същи. Като човек, живял цял живот в столицата, доста се учудих още първия ден, когато при моите домакини без никакво предупреждение започнаха да се отбиват разни хора. Не чукат, а направо влизат и като стигнат първия етаж, се провикват: "Асене-е!" След това просто си взимат стол и сядат на масата, където вече са се събрали други непредвидени гости. Всички обаче се радват, пият, хапват и неочакваните визити очевидно не притесняват никого...

Веднъж питах домакините къде е музеят. Отговорът винаги е един и същ:

Първо, много от къщите са различни и въпреки сходната възрожденска архитектура съвсем не са по калъп - имат свои интересни отличителни черти.

Мили са самите улички, по които минаваш - покрити с калдъръм и трева наднича между камъните. Някои са толкова тесни, че кола не може да мине, а покривите от двете страни на улицата се докосват.

Освен това можете да видите старинни сгради като църквата с високата камбанария и килийното училище, на чиито стени са оставени рождените им дати - между 1830 и 1890 г.

Когато ви омръзне разходката по калдъръма и излежаването на потона, пред себе си

Зимата, ако няма много сняг, имате няколко възможности. Първият маршрут отнема по-малко от час - качвате се над селото, минавате през борова гора и стигате до самотно параклисче с огромен кръст отпред. Параклисът не е отворен за посещения и основната ценност тук е пътят до него – много е красив.

Вторият маршрут е за някоя слънчева утрин - минавате надолу през селото и продължавате до река Канина, на около 40 минути пеш. Надолу по пътя към село Дряново е Буков дол - приятно местенце с изворна вода и беседка.

Лятото възможностите са безброй – по екопътеката до с. Долен, където има къщи, подобни на ковачевските. Или пък разходка до Синия вир - красиво място с водопади и скали в различни форми на около два часа пеш; или просто плаж на реката, която си е доста студена и през лятото.

Ако тези родопски красоти също ви омръзнат или просто искате да помързелувате, алтернативата е откритият минерален извор. Той е в село Огняново, на 15 километра на юг от Ковачевица. Откритото басейнче, малко по-голямо от джакузи, но много по-приятно, си има име – миро (с ударение на о-то). Безплатно е и в студен зимен ден горещата вода действа отлично. Ако имате късмет, ще ви завали сняг, както си лежите в 40-те градуса на мирото – огромно, при това здравословно удоволствие. В комплекса има и няколко закрити басейна, но аз лично винаги предпочитам да се излегна в мирото и да усетя камъчетата по дъното.

Сега, няколко години по-късно, продължавам редовно да идвам тук. Сега Предела е разширен и удобен, а в помашкото село се разхождам без притеснения и много уважавам хората тук. Настроението вечер не е същото, защото липсват някои специални хора, които са си отишли завинаги. Родопите обаче са все така прекрасни. Те, разбира се, ще ни надживеят всички.