Официалното комюнике от климатичната конференция в Канкун не може да прикрие факта, че Протоколът от Киото няма да има наследник, след като изтече в края на 2012 г. Наред с други държави Япония оттегли подкрепата за продължаването му. Звучи като лоша новина, защото не би имало международна цена на въглерода, а без пазар е трудно намаляването на въглеродните емисии да бъде ефективно. Но изгледите могат да бъдат измамни.

Въпреки че подходът отгоре надолу за справяне с климатичните промени се разпада, появява се нов - отдолу нагоре. Той носи по-добри перспективи за успех, отколкото тромавите преговори на ООН. Вместо една стойност на въглерода подходът отдолу нагоре вероятно ще доведе до множество различни цени на емисиите.

Този подход е по-целесъобразен с оглед на редуцирането им от единичната цена, защото съществуват много сектори и методи, всеки от които се движи по различна крива на разходите. Пазарната цена на всяко нещо винаги се равнява на пределните разходи. При една цена всички различни криви се сливат в една, а евтините проекти се радват на висока възвращаемост. Цената на ограничаването на въглеродните емисии става много по-висока, отколкото трябва да е.

На практика това беше демонстрирано от действието на Протокола от Киото. Схемата за търговия с емисии, основана на неговите разпоредби, даде тласък на много злоупотреби. Бивши комунистически държави придобиха безплатни емисионни кредити за тежката промишленост, която трябваше да закрият, и пожънаха огромни печалби от продажбата им. Така че смъртта на протокола няма да е голяма загуба.

Същото се отнася и за протяжните преговори между развитите и развиващите се нации. На срещата на върха в Рио през 1992 г. развитите обещаха да платят за греховете си от миналото, но продължиха да отлагат задълженията си чрез преговори. С течение на времето условията се промениха – след десетилетия на експлозивен растеж Китай замени Съединените щати като най-голям източник на емисии.

Преговорите се провеждат във все по-нереална атмосфера. Полемиката се върти около това как правителствата ще съберат 100 милиарда долара годишно до 2020 г., за да помогнат на развиващите се страни да се изправят срещу измененията в климата. Трябва да се има предвид, че дори фондът за бърз старт на действията на стойност 10 милиарда долара не може да бъде съшит без увъртане и трикове. С липсата на напредък (освен поддържането на диалога жив) срещата в Канкун остави впечатлението, че нищо не се случва и че положението е безнадеждно.

Това не е така. Отделни държави като Германия поемат едностранни, обвързващи ангажименти. Формират се "коалиции на желаещите", които се занимават с определени сектори. Механизмът REDD+ (намаляване на емисиите от обезлесяването и упадъка на горите), който цели остойностяване на въглерода, съхраняван в горите, е основният пример. Най-голям напредък има там, където проблемът е най-неотложен – много по-лесно е да опазваш гори, отколкото да ги възстановяваш.

Случаят на Индонезия заслужава специално внимание. Индонезия се превърна в третия най-голям замърсител в света след Китай и САЩ, защото голяма част от горите й виреят върху торфища. Когато дърветата са отсечени, а торфищата – пресушени, натрупваният с хилядолетия въглерод се освобождава и се окислява, често под формата на пожари.

Днес половината от торфищата на Индонезия остават непокътнати. Ако те бъдат разчистени, емисиите биха се удвоили. Президентът Сусило Бамбанг Юдхойоно е решен да предотврати подобно нещо и получава финансова подкрепа от Норвегия. Към партньорството вече се присъедини и Австралия, а скоро и други ще я последват.

Юдхойоно наложи мораториум върху разработването на торфищата и девствените гори. Агенция по REDD + ще трябва да опазва и възстановява тропическите гори, а не да ги експлоатира и унищожава. Тя ще се ръководи от вътрешен управителен орган, който ще координира действията на всички правителствени служби по въпросите на горите, и от международен орган, който ще одобрява и наблюдава харченето на официалната помощ за развитие (ODA).

Така ще се подкрепят институциите на самата държава, вместо да се администрират външни проекти. Усилията могат да помогнат на държави като Гвиана, където сегашната схема за опазване на горите не работи много добре.

Трябва да се учреди глобален фонд за тропическите гори и адаптиране на земеделието, защото ползите от намаляването на въглерода са за цялото човечество, а не за отделни държави. Глобалният фонд трябва да установи две цени на въглерода: една на базата на възстановяването на гори и друга - на опазването им.

Така остойностяването на въглерода ще бъде въведено и в други отрасли, а международното сътрудничество ще стартира отдолу – тоест на секторна основа, свързана с резултатите.

Въпреки разпространеното впечатление, че въпросът на климатичните промени е в застой, съществуват основания за надежда. Осъзнаването на тази надежда изисква да сме в крак с глобалното затопляне, а това означава по-бързо остойностяване на въглеродните емисии.