-Това е нов термин за България, на английски е global environmental governance. Моята дефиниция за управление в този смисъл e "разработване и прилагане на политики". Когато говорим за управление на глобално ниво, имаме предвид предимно институциите, създадени на международно равнище, за да подпомогнат разработването и прилагането на политики на национално и локално ниво. Но най-важната цел на глобалното управление е решаването на глобални проблеми.

-Да, има доста характерни предизвикателства, защото при разработването и опита за прилагане на екологични политики от глобално към национално и местно ниво се натъкваме на един конфликт. Той е между глобалния интерес, касаещ проблеми, които надхвърлят държавните граници, и националните интереси на държави, които се управляват в собствените си граници. Екологичните проблеми на глобално ниво по дефиниция нямат национални граници и е много трудно да се определи кой ги предизвиква, кой трябва да ги реши и кой ще бъде облагодетелстван от това решение.

Например климатът и глобалното затопляне са класическият глобален екологичен проблем. Всички вече знаят, че първопричината за него е индустриалното развитие на определени държави в исторически план. А потърпевшите, особено сега, са страни, които никога не са били добре развити и са страшно уязвими – такива са например малките островни държави в Тихия океан, много от държавите в Африка. Те изобщо не са допринесли за проблема, но те са тези, които страдат най-много. И естествено, когато трябва да се разрешат тези проблеми, се стига до конфликти на сила, власт, икономика и т. н. на глобално ниво.

- Определено в сегашното им състояние международните институции не могат да разрешат проблемите, които стоят пред човечеството. Международните институции са създадени от държави, за да им помогнат да решат тези проблеми. Ние като че ли често забравяме, че тези институции не са създадени сами по себе си и те не могат сами да разрешават проблемите. Например ООН не може да разреши световните въпроси, защото е една институция, която е създадена от държави и съдържа държави. И тези държави трябва да се съгласят на някаква обща политика и след това да я приложат.

Определено в сегашните им рамки тези международни институции, било то ООН, било различните конвенции като тази по климата, не могат да се справят със задачата. Затова и в момента има доста държави, които искат да реформират тези институции, това е една от двете най-важни точки в дневния ред на конференцията "Рио +20". Едната е за зелената икономика – държавите ще се опитат да постигнат някакво споразумение. А другата е за управлението за устойчиво развитие – какви институции са нужни на глобално ниво, какви пълномощия трябва да им се дадат, и доколко могат самите държави да отстъпят крачка назад от собствените си тясно дефинирани интереси и да погледнат на планетата като на едно цяло, а не като парчета земя, върху които те имат власт.

- Първо тези институции трябва да имат по-обширни правомощия, които от една страна се дават от самите държави, от друга страна се базират на авторитет. Тоест тези международни институции трябва също и сами да се вгледат в себе си, да започнат да произвеждат резултати, да изпълняват задачите си по начин, който би им създал авторитет. Така че държавите сами да се обръщат към тях и самите граждани, хора от целия свят, също да се обръщат към тях.

Друга важна част от този въпрос неизменно са финансите. Не е задължително винаги да са повече или да са много пари, а да са съизмерими със задачите. Защото има различни международни институции, тези по екология се занимават с глобални проблеми и техните финансови ресурси трябва да са съизмерими с мандата им, със задачите, които се очаква те да решат. От друга страна те сами трябва да използват тези ресурси по най-ефективния начин.

Не можем да кажем просто "държавите са виновни, че тези институции не работят", нито можем да кажем, че изцяло самите институции са виновни, че не работят достатъчно добре. Но трябва и държавите, и институциите да погледнат кое може да се направи по-добре, как може да се дадат повече правомощия, повече ресурси, но и те да бъдат по-добре използвани.

- Аз мисля, че да се излиза извън структурите на ООН сега е от една страна модерно и може би атрактивно, но от друга страна, когато говорим за екологични проблеми, това са проблеми на всичките 193 държави членки на ООН. Ако излезем от тези структури и се опитаме да разрешим проблемите извън тях, смятам че легитимността на каквито и да било решения ще се намали значително. ООН е единствената институция на международно ниво, в която влизат всички държави в света. Ако искаме да разрешим тези проблеми на глобално ниво, трябва да включим всички държави, не можем да ги изключваме.

От друга страна има проблеми, които биха били разрешени от по-малък брой държави. Мисля, че трябва да се направи някакъв хибриден модел, при който държавите, отговорни за определени проблеми, да се съберат, да решат как биха могли да решат тези проблеми и може би във втори стадий да включат и останалите страни, които имат отношение. Защото както и да го погледнем, всички съвременни екологични въпроси имат по един или друг начин глобално влияние.

- Киото е в рамките на ООН и е част от Конвенцията по изменението на климата, в която членуват всички държави. Там сходното с хибридния модел е, че държавите, които отговарят за първопричината за изменението на климата, трябва да поемат отговорност. И в момента точно това е спънката, която не може да бъде преодоляна – САЩ например казват "Китай сега също е отговорен", а Китай не се ангажира да предприемe мерките, които Протоколът от Киото предписва за развитите държави. Така че тези структури трябва да са доста гъвкави и да могат да включват нови държави в нови роли.

Това ни връща пак към въпроса за уникалните проблеми на глобалната екологична политика и това е точно този конфликт между държавите, които исторически са допринасяли за проблемите и държавите, които сега се включват към една нова вълна на индустриализация и също започват да допринасят към тях. Ако вземем за пример САЩ и Китай, САЩ бяха на първо място като източник на парникови газове, но сега Китай вече е на първо място, макар на глава от населението емисиите на Китай все още да са в пъти по-ниски от тези на САЩ.

-Това е чудесен въпрос, защото наистина проблемите – не само екологичните, но и политическите – въпреки различията спрямо 70-те години, все пак имат и много общи компоненти. Точно този конфликт между развити и развиващи се държави е бил страшно обострен през 70-те години на 20-ти век, но и сега не е по-малко такъв. Въпреки че някои от тогавашните развиващи се страни сега са в доста различен стадий на развитие – например Китай, Индия, Бразилия.

През 70-те години, да ви кажа честно, привличането на развиващите се държави към сътрудничество по екологичните въпроси се дължи главно на един единствен човек. И това е Морис Стронг, който тогава е бил генералният секретар на Конференцията на ООН по околната среда в Стокхолм през 1972 г. В моята глава в сборника "Състоянието на планетата 2012" има една снимка на петимата директори на UNEP – той става първият от тях и е един от хората на снимката. В момента е на над 80 години. Като генерален секретар на Конференцията той пътува по всички държави и лично разговаря с техните политически лидери, за да ги убеди, че трябва да се ангажират и да присъстват в Стокхолм.

Един от другите хора на снимката е Мустафа Толба, който става заместник на Морис Стронг, а след 1975 г. поема поста директор на UNEP от него. По време на Стокхолмската конференция той е бил министър в Египет. Аз се срещах с всички тях и ги интервюирах. Мустафа Толба ми каза: "През 70-те години ние като развиващи се държави изобщо не искахме да участваме в такава конференция и аз като представител на Египет казах - не, в никакъв случай. Но Морис Стронг успя да ме убеди във важността на екологията за икономиката." Той наистина е успял да убеди тези хора, че без екология, без подход към околната среда като към основа на човешкото развитие, икономиката също няма да може да се развие и няма да може да оцелее.

Това са били аргументите през 70-те години. Индира Ганди тогава също отива и произнася една много пламенна реч в Стокхолм, но в момента, през 2012 г., точно 40 години по-късно, различията между развиващите се и развитите държави са също така дълбоки. Мисля, че това, което липсва в момента, е една такава лидерска фигура на международно ниво, която да може да покаже по същия начин, но с по-осъвременен поглед, че екологията и икономиката не са противопоставени. И че околната среда е наистина основата за устойчиво развитие.

- Вярно е, че на определено политическо ниво нещата стават по-трудни. Когато Морис Стронг подготвя Стокхолмската конференция от 1970 до 1972 г. например, той е лидер на Конференцията, а не е политически лидер в Канада, която е неговата родина. Така че той има малко по-голям мащаб на действие. Той е бизнесмен, има авторитет, има знанията, има контактите и успява да ангажира всички държави. За един политически лидер това би било малко по-трудно, наистина е така.

Що се отнася до САЩ, тук обществото е наистина много интересно. То е разделено на различни слоеве и сред младите хора, сред интелигенцията, сред голяма част от обществото има естествена подкрепа за екологичното мислене. Една друга част от обществото обаче е политическата прослойка в страната – Конгресът, Сенатът. Там такава подкрепа няма. Или ако я има, е доста по-малка и много по-трудно се приема. Понеже има само две партии в политическата система, различията стават доста по-обострени, отколкото в Европа, където има коалиционни правителства, повече партии и много повече интереси могат да играят роля в политиката.

Но ако дойдете тук в университетите, ще видите, че университетите и студентите не само подкрепят такава екологична политика, но и разработват сами планове за устойчиво развитие на кампусите. Студентите сами разработват стратегия за университета, работят с неговото ръководство и оперативно, и политически, и академично. Подобно развитие в обществото ми дава оптимизъм и надежда, дори за политиката. Защото тези млади хора днес ще станат правителствата утре. Аз се придържам към една максима, изказана от Ейбрахам Линкълн, че "философията на класната стая на едно поколение е философията на правителството на следващото поколение."

- Все още никой не смее да прави прогнози. Това, което аз предполагам, че ще се случи, е, че правителствата ще одобрят една нова рамка за цели за устойчиво развитие, по модела на целите на хилядолетието на ООН. Срокът за постигане на целите на хилядолетието е до 2015 г. и те са доста фокусирани върху икономическото и социалното развитие. Сред тях има една екологична цел – номер 7, осигуряване на устойчива околна среда.

Правителствата по света са почти единодушни, че трябва да имаме глобални цели. За да има напредък, трябва да знаем към какво вървим. За устойчиво развитие засега нямаме глобални цели, нямаме глобална рамка, в която можем да развиваме глобални политики. Мисля, че това ще е един от важните въпроси, които правителствата ще обсъждат и се надявам че ще се съгласят на такава рамка. Това е инициатива на Колумбия и Гватемала, към която вече се включват доста от другите държави. Интересно е, че инициативата идва от държави, които не можем да кажем, че са съвсем развиващи са, не са и развити. Но те виждат колко важен е балансът между екологията и икономиката. Мисля, че това ще бъде най-конкретният резултат от "Рио +20".

За политически споразумения не знам дали ще успеят, защото самата конференция е само три дни. Мисля, че три дни са доста ограничено време за големи, амбициозни международни споразумения.

Но това, което също се надявам, че ще стане, макар да виждам, че няма достатъчно интерес от обществото на глобално ниво, е тази конференция да запали интерес в младите хора.

Ние организираме едно събитие като партньорство между Йейлския университет, нашия Университет на Масачузетс в Бостън и бразилския университет Fundação Getulio Vargas. Ще съберем студенти от над 10 държави. Направихме конкурс за студенти, които са развили проекти в собствените си университети в областта на устойчивото развитие и ще ги съберем в Рио да обменят опит, да се вдъхновят взаимно, точно защото аз твърдо съм убедена, че тяхната философия е философията на утрешните правителства. Отивам в Рио с тази мисия и се надявам, че това ще е един от резултатите.