Къщата на моя живот

Къщата на моя живот

Къщата на моя живот
Всяка събота "Дневник" представя по един материал от проекта на "Горичка" - "Тезгях - истории за хора, места и занаяти". В края на юни излезе книжката под същото име, която е събрала разкази от цяла България за съхранени традиции и техните пазители (тя се разпространява безплатно в заведения, магазини и други места в страната - списък тук). "Горичка" предостави историите за публикуване на "Дневник". Започнахме на 21 юли и може да четете историите в метатема "Тезгях".
Иван Димов, на 33 години е дърворезбар и скулптор, завършил в Горна Оряховица и Велико Търново. Той е още запален планинар ски-учител, планински водач и доброволец в Еленския спасителен отряд. Първоначално, "корабът-майка" за него е село Мийковци, близо до Горна Оряховица. Преди пет години се жени и когато жена му започва работа в Американския колеж във Велико Търново се местят на квартира. Живеят така … една седмица. Оттогава са в къщата, която е строил дядо му – майстор дюлгерин – в Горна Оряховица, където е и работилницата на Иван. С жена му организират детски лагери с изучаване на английски език и общуване с природата в село Мийковци в къщите, които са произведение на изкуството, а Иван ходи често по покривите да поправя стари и да строи нови къщи от дърво.
Къщата на моя живот
Иван е колкото скромен, толкова осъзнат и горд с умението си. Усмивката заема по-голямата част от лицето му през по-голямата част на времето, в което говори за своята страст. "Новите идеи ме държат жив – дали ще е пътуване, идея за къща или нова мебел." Събуждането за него е новата мисъл, тъй като цигари не пуши, а кафето си го е изпил по рождение.
Започва
да строи къщи случайно
Баща му бил управител на почивна станция и детски лагер, които се пукали по шевовете. Семейството решило да направи стаи за гости. Иван до този момент се занимавал с майсторене на мебели, скулптури, дърворезба и затова решението да строят с дърво идва естествено. Започва със своя приятел Веселин Василев. В началото се учат от стари майстори, работили за реставрацията на музейния комплекс в град Елена. Гледат и помагат, преди да поемат нещата в свои ръце.
Къщата на моя живот
Иван ходи по музеи и по стари къщи и изучава детайлите и техниката. После пробва да работи и сам, "но сам – в тоалетната", казва с широка усмивка. Проумява, че е отборен играч и преди около шест години се събира с друг приятел, Димитър Атанасов, дърворезбар, когото вкарва в строенето. Сега имат фирма и работилница в Горна Оряховица. За съдружника си казва, че е качествен човек, което за него означава, че прави неща, които го радват и му доставят удоволствие – важно условие за добрия резултат, според Иван.
Иван се запалва да прави изцяло дървени къщи преди около 4-5 години. Започва да си поръчва книги от чужбина, да чете всичко по темата в интернет.
Дървените или талпени къщи
са популярни в райони, където не е имало каменни кариери, а металът е бил рядкост. Камък (предимно речен) се използвал само за основата. Железните елементи били оскъдни, тъй като всичко се е правело на ръка и много малко хора са можели да си ги позволят. Иван е реставрирал и поправял талпени къщи в Арбанаси (някои от 1670 г. ), както и по други околни села, но много малко от тези къщи са останали чисто дървени, след прибавянето през различни периоди на метални елементи.
Къщата на моя живот
"Не знам да има ръчна изработка на къщи в България". Всичко, което е чувал за дървените къщи е свързано с манифактура или сглобяеми къщи, където ръчната работа и материалът са сведени до минимум. Обяснява, че изцяло естественият процес на строене на дървена къща е 1 до 2 години, заради съхненето на материала. Дървото се подбира спрямо функцията още преди да се отсече, гледат се кривините, размерите и особеностите му.
Според разбиранията на Иван, който е привърженик на естествените неща, фабрично изработеното дърво е умъртвено по всякакъв начин, изрязани са уеднаквени части, премахнати са усуквания, пукнатини, чепове и несъвършенства, които го правят уникално. В неговите къщи целта е конструкцията да остане видима, да се подчертае и да се използва в архитектурата и естетиката.
Категоричен принцип в работата му, независимо дали е ремонт на покрив, интериор, мебел или къща, е да
да влага и нещо от себе си
"Важно ми е не само да си свърша работата, а да вложа нещо различно, което да очарова и изненада хората, да останат доволни и дори развеселени."
Къщата на моя живот
Разказва за арт фестивал в Истанбул, на който го поканили миналата година. Основата на фестивала са музика и танци, но идват и занаятчии от всички краища на Турция и от съседни страни – изработват килими, бастуни, бижута, скулптури. Общината на Горна Оряховица има специални отношения с организаторите и през годините много българи са гостували на фестивала. Иван също бил поканен, като общината поела всички разноски по пътуването и материалите. Идеята – да работи дърво и да покаже майсторството си, а произведенията да останат там. Домакините толкова харесали пейката, която Иван направил, че я сложили за постоянно пред сградата на общината.
"Най-голямо впечатление ми направи, че общината и държавата стимулират и поддържат занаятите." Казва, че може би и в България има подобни фестивали, но не знае за тях, защото не е част от занаятчийската гилдия. Самият той не се счита за занаятчия, а дали е майстор – "хората да преценят".
Къщата на моя живот
"Това, което ме влече в този занаят е, че го усещам като изкуство."
Всяка една греда изисква специално обгрижване
"Да напаснеш чепа във вдлъба", разсмива се Иван и обяснява как понякога вдига една греда двайсет пъти, като всеки път я дялка и пробва дали пасва.
На въпроса как ще убеди някой инвеститор да построи такава ръчна и изцяло дървена къща (без тухли и пирони), поглежда с учудване, заради очевидността на отговора. "Аз правя живи къщи, атмосферата и усещането е толкова различно. Ако дори само веднъж си спал и дишал в такава къща, веднага ще знаеш защо я искаш."
Иван Димов 0887989963, www.sponec.com>