– Да, бих заживял на село заради по-чистия въздух и по-спокойния ритъм на живот. Но не бих заживял на село, в случай че ще се налага да не спя, за да се пазя – мен и имота ми, или ако съм болен, както и ако нямам достъп до бърз интернет – независимо жичен или безжичен. Друга причина да не предприема подобна стъпка е, ако съм със семейство с малки деца.

– За съжаление не разполагам с данни за хора, мигриращи от градовете към селата, за да се занимават със земеделие и животновъдство. И не вярвам подобна тенденция да е истина. При всички случаи тя не е възможна във великата северна пустиня, в каквато превръщаме територията на България на север от Балкана. Ако все пак има такива единици, предполагам, че преди всичко това се дължи на предприемаческия им дух и желанието за поне малко спокойствие, чистота, самостоятелност.

На този етап само здравите хора, активно заети с онлайн работа, която не зависи от физическия труд на място, могат да си позволят връщането на село. И то от време на време.

Останалите ще трябва да почакат. Например дали по време на задаващата реиндустриализация държавата ни (в лицето на управляващите) все пак няма да реши, че е удачно за бъдещето й да насърчи построяването на преработващи мощности близо до местата, където се отглеждат суровините. Подобно на цеховете от близкото социалистическо минало, които незнайно защо изчезнаха след връщането на земите в реални граници и успешното провеждане на различни видове приватизации на социалистическото стопанство. Нямам предвид изграждане отново на държавни заводи и цехове, а по-скоро за държавна подкрепа за изграждането на цехове от сдружения на самите семейни земеделски производители.

Няма как селата да се оживят без тези преработващи мощности и без подобряване на всички видове публични услуги  в малките населени места и региони.

България трябва да заложи на екологичен тип земеделие, дори по възможност – на органично производство. Следващите поколения българи ще са ни благодарни за такова решение. Но същевременно трябва да спрем да изнасяме органична земеделска продукция под формата на суровини. Отново опираме до необходимостта от преработвателни мощности близо до суровината, които да могат да правят широк кръг от завършени продукти за крайния потребител и които да предлагаме на посещаващите ни чужденци.

– Те трябва да диверсифицират селската икономика, като насърчат предимно преработката на местните суровини от селското, горското и рибното стопанство. Като направят така, че от всяка отглеждана култура (или аквакултура) да се получават поне по три ползи годишно:

1) пряката полза – това са храна, напитка, нарязан тютюн за цигари, естествени бои и оцветители, растителни масла, влакна и т.н.

2) допълнителната полза – да се ползва "отпадъчната" биомаса за производство на зелена биоенергия

3) и още една допълнителна полза – връщането на остатъка (не е отпадък!) , обратно в нивите като почвен подобрител.

Друг важна посока на развитие в селата е да се свържат развитието на земеделието, хранително-вкусовата промишленост, природната козметика и фармация с развитието на отдавна обещания лечебен туризъм. По възможност това трябва да стане на  основата на отдавна предъвкваното ни национално богатство от минерални извори.

Оползотворяването на отпадъците – и особено на опаковките,  в селските райони е другото направление, по което може активно да се работи, и то ще даде не само допълнителни работни места, но и по-друг тип завъртане на местните икономически мултипликатори за приходи, добавяне на стойност и т.н.

– Не съм специалист в темата, но как иначе по-трудно добиваните, но по-качествени продукти на високопланинската паша, ще могат да постигнат близки пазарни цени до тези от "конвенционалната паша" или на продуктите от затвореното оборно производство? А нямаме ли право ние като потребители да си изберем истински питателна и здравословна храна на сравнително поносими цена?

– Биопроизводството е нормалният екологосъобразен начин за земеделско производство. Конвенционалното производство е не по-малко скъпо, но неговата истинска цена е скрита и е отложена във времето – тя ще се плаща от следващите поколения населяващи тази територия.

– Правилният начин е да намерят поне още една полза от отглежданата култура. Ето например Институтът по тютюна миналата година излезе с новината, че е готов с технологична разработка, при която "отпадъчната" биомаса можела да се превърне в екобрикети. Ако такива евтини брикети успеят да заместят дървения материал, използван за печките на твърдо гориво в домакинствата на тютюнопроизводителите, нима ползата няма да е двойна?

От една страна, твърдото гориво на домакинствата ще се окаже по-евтино – създадено от "отпадъците" им, от друга – ще намалее необходимостта да се изсича гора за огрев.

Освен това тютюнът може да е в основата на множество препарати, тип "-циди", т.е. вместо да горят по нивите или да изхвърлят да гние биомасата, тютюнопроизводителите биха могли да се опитат да произвеждат някои естествени препарати за растителна защита. Но тук е и ролята на държавата и местните власти – само с тяхна активна помощ тези малки производители могат да осъществят такъв тип общо надграждане над тяхното производство. Иначе финансиране за такова внедряване на технологии ще е налице дори по еврофондовете през следващия програмен период 2014 - 2020.

Очаквам заемане на ясни позиции и поемане на политически ангажименти, чрез които държавата да започне целенасоченото сглобяване на зелената селска икономика с по-висока добавена стойност,  така щото в селските райони и селата да се появи и достатъчна концентрация на активно и платежоспособно население, като предпоставка за цивилизован път на развитие на селските общини, които нетно да внасят,  вместо да изнасят от опоскания национален бюджет.

Впрочем тогава няма да има нужда и от специално командирована жандармерия по селата на България. Достатъчната концентрация на здрави и прави работещи мъже ще е достатъчна бариера пред развитието на селската битова престъпност. Особено ако тези мъже работят заедно.