Не, не са. В ранните години на дебата за глобалното затопляне съществуваха сериозни противоречия по това затопля ли се планетата или не, хората ли са причината и значителен проблем ли е това. Този дебат отдавна е приключил. Макар че подробностите в прогнозите за бъдещето остават неясни, липсват големи въпросителни около естеството на онова, което се задава.

Всички академии на науките, дълги списъци с Нобелови лауреати, а в последните години дори и научните съветници на президента Джордж У. Буш - всички са единодушни, че ние сме виновни за затоплянето на планетата. Всъщност по този въпрос има много по-задълбочени научни изследвания, отколкото по всеки друг: преди 2 десетилетия ООН създаде Междуправителствена комисия по климатичните промени с цел учените да синтезират научните факти и да направят изводи. Докладите от 1995 г. до сега неизменно подчертават, че затоплянето е опасно и се причинява от хората. Последният доклад на комисията от ноември 2007 г. твърди, че е "много вероятно" (т.е. над 90%, или с такава сигурност, каквато науката изобщо може да ни даде) задържащите топлината емисии, произведени от човешка дейност, да са причинили "по-голяма част от наблюдаваното повишаване на средните световни температури от средата на ХХ век насам".

Много учени дори мислят, че комисията е била прекалено консервативна както поради това, че страните членки трябва да одобрят заключенията й, така и поради времевото разминаване. Последният й доклад обобщава данни от началото на десетилетието, а не последните стряскащи резултати, като например това, което в момента наблюдаваме в Арктика.

През лятото на 2007 г. ледът в Арктическия океан започна да се топи. Разбира се, той се топи по малко всяко лято, но този път нещата изглеждат различно - до края на септември има 25% по-малко лед, отколкото е измерван някога в миналото. И това не е еднократен инцидент. До края на летния сезон през 2008 г. се е стопил толкова лед, че се отварят и северозападния, и североизточния проток. С други думи, може да обиколите с кораб Арктика по открито море. Компютърните модели само преди няколко години твърдяха, че това трябва да се случи чак към края на ХХI век - нещо, което не могат да оспорват дори и скептиците.

Погрешно. Времето е може би най-проб­лематичният елемент в цялото уравнение. Стопяването на арктическия лед е тревожно не само защото доказва, че планетата бързо се стопля, но и защото то само по себе си ще ускори повишаването на температурите. Старият бял лед отразява обратно в космоса 80% от слънчевите лъчи, новите сини води поглъщат 80% от лъчите. Явлението се самоускорява. Наблюдават се и много други подобни самозадвижващи се процеси. Такъв кръг например е стопяването на северните вечно замръзнали области (пермафрост). Огромните количества метан, които дълго стоят консервирани под леда, се освобождават в атмосферата, а метанът е още по-мощен парников газ от въглеродния диоксид.

Подобни примери са най-съществената причина много експерти вече да пришпорват своите прогнози за това кога трябва да се разделим с минералните горива. Индийският икономист Рад­жендра Пачаури, който получи Нобеловата награда за мир за 2007 г. от името на Междуправителствена комисия по климатичните промени заедно с Ал Гор, неотдавна заяви, че трябва или да сме започнали фундаменталните реформи до 2012 г., или да гледаме как климатът на планетата излиза извън контрол; ученият от НАСА Джеймс Хансен, който пръв би тревога в края на 80-те години за климатичните промени, казва, че трябва да престанем с горенето на въглища до 2030 г. Точка.

Всичко това прави насрочената за декември 2009 г. среща по климатичните промени в Копенхаген по-спешна, отколкото изглеждаше преди няколко години. Предмет на спора е всъщност една привидно ниска стойност - съдържанието на въг­леродния диоксид във въздуха. Хансен твърди, че най-високото ниво, което можем да поддържаме, е 350 части на милион, "ако човечеството иска да запази планетата в състояние подобно на това, при което се е развила цивилизацията и към което се е адаптирал животът на Земята". Но тъй като отдавна сме надхвърлили това съдържание (въздухът навън в момента съдържа около 387 части въглероден диоксид на милион, като стойността се покачва с 2 части годишно), глобалното затопляне внезапно се усеща вече не като огромен проблем, а като предизвикващ паника спешен случай.

Това са само мечти. Дълго време уравнението на печелещите и губещите изглеждаше стандартно: макар че климатичните промени ще доведат до наводняването или свиването на някои части от света, други студени и дъждовни области ще се радват поне на няколко по-топли дни годишно. Това доскоро беше най-разпространеното мнение. По-новите модели обаче започнаха да показват, че след определен момент почти всички на планетата ще страдат. В продължение на няколко десетилетия в някои региони ще бъде може би по-лесно да се отглеждат определени земеделски култури поради разтопяването на леда, но с течение на времето заплахите от затоплянето и засушаването ще станат със сигурност по-силни.

Разработен по поръчка на Пентагона доклад от 2003 г. предвижда възможността по цяла Европа да се разразят силни бури, да има мегазасушавания, обхващащи югозападните американски щати и Мексико, както и непредсказуеми мусони, водещи до недостиг на храни в Китай. "Представете си Пакистан, Индия и Китай (всичките въоръжени с ядрени оръжия), сражаващи се по границите си заради бежанци, достъп до общите реки и обработваемата земя", предупреждава докладът. Или Испания и Португалия "в битка за риболовни права, прерастваща в морски въоръжени конфликти".

Разбира се, бяхме свикнали да мислим, че някои региони на света ще спечелят в създалата се ситуация, предимно в Далечния север, където Канада и Русия теоретично биха могли да произвеждат повече зърнени култури при по-благоприятен сезон или евентуално да добиват нефт под новоразтопеното ледено покритие на Арктика. Но дори и тези региони ще трябва да се справят със скъпите последствия, като например истинска военна надпревара по цялата северна част на Арктика.

Искате ли още лоши новини? Ето как се развива сценарият в доклада на Пентагона: тъй като потенциалът на планетата намалява, възкресява се един древен модел на отчаяни, безпощадни войни за храна, вода и енергия. Докладът се позовава на трудовете на харвардския археолог Стивън Лебланк, който отбелязва, че допреди 3 столетия войните за ресурси са обичайна практика. При подобни конфликти около 25% от възрастното мъжко население обикновено измират. Когато се усетят последствията от бързите климатични промени, войната може да започне отново да определя човешкия живот. На този мрачен фон потенциалните положителни страни от малко по-дългия земеделски сезон във Владивосток не изглеждат достатъчна компенсация.

Не чак толкова. Китай е лесна мишена, щом се търси вина за климатичните промени. Във вихъра на своята индустриална революция Китай надминава САЩ като най-голям производител на въглероден диоксид. И всички сме чели, че всяка седмица в страната се изгражда нова електроцентрала. Но тези числа са подвеждащи, и то не само защото голяма част от произведения въглероден диоксид е излъчен при производство на продукти, консумиращи се на Запад. Подвеждащи са, защото китайското население е четирикратно по-голямо от това на САЩ, а единственият реален начин да разсъждаваме за тези емисии е на глава от населението. По този норматив всеки китаец сега произвежда малко повече от една четвърт от въглеродния диоксид, бълван от всеки американец. Отгоре на всичко въглеродният диоксид живее в атмосферата повече от столетие. Китай произвежда значителни количества в продължение на по-малко от 20 години, т.е. ще минат много години, докато китайците станат отговорни за глобалното затопляне толкова, колкото са американците.

Нещо повече - за разлика от мнозина свои колеги в САЩ китайските държавни власти започнаха систематично да ограничават емисиите, и то в хода на смайващото икономическо развитие на страната. Китай в момента е световен лидер в използването на възобновяемата енергия, а в САЩ едва ли има автомобил, който може да изпълни много по-строгите китайски изисквания за икономичност.

От своя страна САЩ трябва тепърва да разработят програма за намаляване на своите емисии - нещо, което не успяват да направят през цялата двадесетгодишна история на проблема. Макар че американският Сенат гласува против последния подобен опит, Барак Обама се ангажира това да стане приоритет на неговата администрация. Той поддържа под определена форма политиката за ограничаване и търговия на емисиите (cap and trade), предназначена да намали общите количества въглероден диоксид, които САЩ имат право да произвеждат, и по този начин да сложи цена на онова, което досега е било безплатно.

Въпреки бързата индустриализация на страни като Китай и Индия и безразсъдното нехайство на богати страни като САЩ нито вината за климатичните промени, нито пък отговорността за справянето с тях може да се понесе от една страна. Жертви ще се изискват от всички. Точно както на китайците вероятно ще им се наложи да използват малко по-скъпа енергия в полза на световната екология, така и американ­ците на свой ред ще трябва да ги обезщетят частично за ценовата разлика, дори и само посредством прехвърлянето на технологии. Наречете го план "Маршал" за околната среда. Подобен план ще има пряк морален и практически смисъл и може да бъде структуриран така, че да поощрява новопоявилите се на Запад технологии за зелена енергия. Но да се карат американците да плащат за инсталирането на ветрови електрогенератори в Китай може да се окаже трудна политическа задача в една страна, която вече е убедена, че Китай просперира за нейна сметка. Може би в дългосрочен план това ще е най-сериозният изпит за политическата зрелост на САЩ.