В края на тази година представители на 170 държави, които са подписваща страна по Рамковата конвенция на ООН за климатичните промени, ще се срещнат в Копенхаген, за да договорят в окончателен вид, както всички се надяват, международните действия за ограничаване на глобалното затопляне и климатичните промени. Ако преговорите са успешни, в центъра на усилията им ще бъде глобална сделка как да се намалят вредните парникови газове, с колко и кога. Споразумението ще влезе в сила през 2012, когато сега действащият Протокол от Киото изтича.

Проучване на McKinsey за ефективността и разходите на повече от 200 механизма за намаляване на въглеродните емисии – от по-голямата ефективност на автомобилите до ядрената енергия, подобряването на изолацията на сградите и по-доброто управление на горите – показва, че само координираните глобални действия могат да гарантират равнищата, които според научната общност са необходими, за да се избегнат катастрофалните последици от климатичните промени. Нашият подробен анализ, осъществен в 21 държави, показва, че всеки регион и сектор трябва да играе своята роля. Ако това не е достатъчно стряскащо, нека си представим следното: ако отложим предприемането на действия дори само с няколко години, вероятно няма да постигнем необходимите цели дори чрез временно намаляване на въглеродните емисии на базата на ограничена икономическа активност в краткосрочна перспектива.

Добрите новини са, че можем да постигнем каквото е необходимо, можем да си го позволим и можем да го направим, без да ограничаваме растежа. Най-новата графика на McKinsey за глобалните разходи за намаляване на въглеродните емисии показва възможности за стабилизиране на емисиите през 2030 г. на нивата от 1990 г. или 50% под линията на тенденцията на "обичайния бизнес".

Извършването на тези намаления ще струва около 200-350 млрд. евро годишно до 2030 г. – по-малко от 1% от прогнозирания глобален брутен вътрешен продукт (БВП) през 2030 г. Общото предварително финансиране ще бъде 530 млрд. евро до 2020 г. – по-малко от разходите по сегашния американски план за спасяване на финансовия сектор – и 810 млрд. евро до 2030 г., което е точно в диапазона, който могат да управляват финансовите пазари.

Развиващите се и развитите страни трябва да инвестират в намаляване на емисиите. Лъвският пай от тези инвестиции ще имат за резултат по-малкото потребление на енергията и така ще се намалят енергийните разходи. Да се осъществи енергийната ефективност е критично важно както за климатичната, така и за енергийната сигурност – и това може да стане на базата на добре познатите политически сигнали и доказаните технологии.

Нищо от тях не понижава растежа и не увеличава енергийните разходи, а част от тях потенциално стимулира растежа. По подобен начин глобалната промяна към нов енергиен сектор с по-добра дистрибуторска мрежа – с повече енергия от възобновяеми източници и по-умна мрежова инфраструктура – може да облагодетелства растежа.

За да се случи всичко това, трябва да се върви към нов модел на гарантиране, че ние ще сме по-продуктивни в глобален обхват с основните ресурси, които дълго време сме приемали за даденост. До степента, до която ние инвестираме в секторите и регионите, за да подобрим въглеродната си производителност (БВП за единица емитиран въглерод), ние ще отслабим ограничаването на глобалния растеж в името на намаляването на замърсяването.

Подобряването на въглеродната производителност изисква да се подобри производителността на земята. Горите и растенията отнемат въглерода от атмосферата, като на тях потенциално се падат над 40% от възможностите за намаляване на въглерода отсега до 2020 г.

Без внимателно управление на тропическите гори – 90% от които са в развиващи се страни, поставени под натиска да разчистят земята за други икономически цели, – ние не можем за постигнем глобалните цели за намаляване на въглеродните емисии. Подпомагането на производителите на соя, палмово масло и едър рогат добитък от Бразилия до Югоизточна Азия да използват земята по-продуктивно така че да се намали натискът върху тропическите гори, трябва да е неразривна част от решението.

Ако увеличеното земеделско производство е необходимо, много по-голяма е потребността от управление на водата. Като се има предвид, че земеделието използва 70% от доказаните източници на вода в света (и потенциалното влияние на климатичните промени върху доказаните източници на вода), цялостният подход към климатичната сигурност ще се нуждае от по-добра водна политика, по-добро интегрирано управление на земята и реформа на земеделския пазар. Нашето изследване предполага, че годишният растеж в производителността на водата трябва да се увеличи от 0.3% до над 3% през следващите десетилетия.

С други думи, ресурсите и политиките са взаимнозависими. Движението към модел, при който равнищата на въглеродните емисии и растежът се движат в противоположни насоки – което ние наричаме поствъглеродна икономика, – може да започне със споразуменията в Копенхаген за намаляване на въглерода във въздуха. Тя обаче може да успее само ако ние започнем сега да изпълняваме програма за увеличаване на производителността на природните ресурси по-широко и на по-интегрирана база.

Това предполага, че ние се нуждаем от нови глобални правила по пътя към тотална ресурсна производителност. Ако ние сме решени да постигнем необходимите равнища на енергия, земя, вода и въглеродна производителност, трябва да разработим интегрирана глобална рамка, която признава ресурсната взаимозависимост. Развитата държава не бива да постига целите си за въглеродните емисии като аутсорсва най-мръсното си производство в развиваща се страна, а развиващата се страна не трябва да постига целите си като изсича гори, за да строи заводи, или разширява нископроизводителното си земеделие.

За да стигнат до поствъглеродната икономика, страните ще трябва да признаят своята взаимна зависимост, да укрепят глобалната координация на ресурсната политика и да се приспособят към нови, по-невероятни модели на суверенитет. Възможно е в Копенхаген да започне да се оформят донякъде моделите на нови колективни действия, въз основа на коите ние ще можем да изградим поствъглеродната икономика.