Бройката варира, но по последни данни конференцията за климата COP21 в Париж, която започна в понеделник събра 147 световни лидери. Това е най-грандиозното дипломатическо събитие на годината, а вероятно ще бъде и най-неловкото – тъй като разклатеният геополитическият климат е на дневния ред редом до истинския. 20-годишната история на тези срещи е съставена предимно от политиканстване, провали и протакане.

Този път, обаче, се очаква да се случи нещо различно – и добро. Освен, че най-вероятно ще станем свидетели на помпозна церемония за подписването на "новата сделка за климата", от нея вероятно ще има повече смисъл и полза, отколкото доскоро смеехме да се надяваме. Има поне 5 причини да е така, ето ги в произволен ред.

Международната енергийна агенция за пръв път отчете категоричен сигнал за така желаното "откачане" на икономическия растеж от ръста в емисиите – благодарение на сериозно повишаване на енергийната ефективност и инвестиции във възобновяема енергия. За пръв път по света са инсталирани и повече възобновяеми електроенергийни мощности, отколкото конвенционални – доскоро немислимо постижение.

Тези инвестиции не идват от нищото – лавина от трилиони долари в момента преминава през така наречения "дивестиционно-инвестиционен" цикъл. Казано просто, инвестиционния портфейл се прочиства от все по-рисковите и неатрактивни фосилни инвестиции и се инвестира в по-зелени и иновативни технологични решения. Особено забележително е, че това правят и най-предпазливите играчи като големите пенсионни фондове – холандският PFZW e пресен пример от последната седмица.

Би било лицемерно да се твърди, че пазарът прави всичко това от само себе си. Дамоклеевият меч на предстоящото споразумение, ниските цени на петрола и затягането на кранчето на фосилните субсидии играят огромна роля. Донякъде помага и геополитиката – Западните лидери изглежда вече добре разбират зловредния ефект от свързаните с петрола мащабни трансфери на богатство към дестабилизиращи играчи от Изтока и терористи като Ислямска държава. Както и при ред други "самосбъдващи" се предсказания, обаче, и тук пазарът сам усилва сигналите от тези нагласи и развързва ръцете на политиците за още по-амбициозни ангажименти.

Едно развитие през 2015 г., повече от всичко друго, върна надеждата на много от наблюдателите на климатичните срещи в евентуалния им успех - страхотното танго към масата за преговори на двата най-големи емитера на CO2 - САЩ и Китай.

Под тройния натиск от икономическото забавяне, падащите цени на ВЕИ технологиите и недоволството от свързаното с емисиите замърсяване на въздуха на градовете, китайското ръководство за пръв път започна да приема международните преговори сериозно. В типичен стил, комунистическото правителство комбинира новите си амбициозни цели за нисковъглероден растеж, с дискретно извадено изпод килима признание, че досега практически са лъгали за реалните емисии на страната – и то мащабно. За повечето анализатори, обаче, това не създава проблем, дори напротив – от една страна на експертно ниво данните вече са били донякъде оповестени, а от друга страна доказва желанието на Китай да участва в нови механизми за верифициране на емисиите.

След като в края на миналата година постигна първоначална договорка с Китай за двустранни емисионни съкращения, администрацията на Барак Обама форсира приемането на амбициозна програма за декарбонизация на енергийния сектор у дома. Това наистина огромно постижение в традиционно настроената срещу регулации икономическа и политическа върхушка на САЩ все още е обект на битки в рамките на отделни щати и бъдещи следизборни конфигурации, но външнополитическата му сила е огромна. Америка и Китай, доскоро сочени като най-ярките примери и извинения за нищоправенето на други държави, вече са лидери в играта на преговори – с огромен залог.

Вдъхновението от пазарите и технологиите и лидерството на големите държави сигурно не би било достатъчно за задоволителен резултат в Париж – това беше ясно и при предишните COP срещи. Разликата между тогава и сега, е че "домашното", което делегатите на държавите си поставиха на тези срещи, в момента е до голяма степен изпълнено. На първо място над 150 от 179 държави и икономически блокове, участващи в преговорите са изготвили предварително договорените "намерения за принос" (англ. INDCs), които показват в общи линии откъде и как възнамеряват да съкратят своите емисии.

Сумарният резултат от националните приноси все още е незадоволителен – според експерти на ООН е нужно почти удвояване на усилията спрямо поетите ангажименти. Въпреки всичко, дори с оценка 3, написаното от държавите домашно e добро начало за по-нататъшни преговори. Нищо подобно не се е случвало досега в 20-годишната история на климатичната конвенция. А планираните ангажименти ще бъдат подкрепени и от рамката на още един процес, свързан със залагане на амбициозни цели, иницииран тази година – целите на ООН за 2030 г. (англ. SDGs), в които климатът фигурира приоритетно.

Скритият делегат – или "слонът в стаята" на преговорите, несъмнено е самият климат. 2015 г. ще счупи рекорда за най-гореща в историята, поставен от 2014 г., а всеки следващ месец гази статистиката и вдига летвата на очакванията към Париж още по-високо. За съжаление, рекорди поставят и климатичните бедствия, които сериозно затрудняват журналистите в измислянето на нови словоформи за описване на поредния порой или ураган.

Трябва да признаем, че за невиждано горещата 2015 г. наистина не е отговорен само човека – тихоокеанското десетилетно колебание в океанските физични процеси Ел Ниньо несъмнено оказва своето влияние. Само че статистическите методи и научните модели вече са достатъчно добри да правят онова, което допреди няколко години мислехме за невъзможно – да идентифицират влиянието на антропогенния климатичен фактор върху дискретни метеорологични явления. Организацията на метеоролозите в САЩ например анализира всяко глобално бедствие по този начин и открива доловима роля на човешките емисии в половината екстремни проявление на времето през 2014 г.

Затрупани с тези и подобни факти и най-закостенелите политици нямат много място за лавиране. Ако не друго, и за тях е ясно, че това което смятаме за екстремно сега ще бъде норма след десетилетия и ще направи икономиките и държавите трудно управляеми. Някои като британският Принц Чарлз виждат пръста на климата в днешните граждански войни. Едва ли който и да е лидер би желал да бъде главно действащо лице в утрешните.

Геополитическа е и петата причина, поради която срещата за климата вероятно ще има задоволителен завършек. Когато преговорите се провалиха при предишната възможност за глобално споразумение през 2009 г., наблюдателите окачествиха случилото се тогава в Копенхаген като глобална трагедия. Днес глобалната трагедия в Париж е факт още преди в града да се приземят делегатите. След терористичните атаки и инцидента в Турция лидерите от Г7 и Русия имат вопиюща нужда от добри новини, а нито икономиката, нито зациклилия мирен процес в Сирия и Украйна дават надежди за такива. Също като далновиден мениджър в период на криза, най-доброто което могат да направят сега е да инвестират в бъдещето. Сделката за климата е такава инвестиция.

Разбира се, няма никакъв конкретен повод да слагаме розовите очила. Срещу петте изброени причини за оптимизъм, има поне двайсет довода защо 21-ата конференция за климата в Париж все още може да се провали – броят на предходните безрезултатни срещи.

Провалът би могъл да е "тотален" – както се случи в Копенхаген или "частичен", гарниран с половинчати ангажименти като при миналогодишната среща в Лима. Застраховка срещу него не може да има, но може да има натиск – от учените, бизнеса и гражданското общество. Стотици хиляди демонстранти в световните столици през уикенда показаха, че натискът е налице. Сега остава да видим дали способстващите фактори и натиска ще дадат резултат.