В живописното село с име на планина животът и киното си помагат взаимно.
В тази история история има кино, вампири и баби-филмови артистки, планински пейзажи, изчезващата музика и много, много разкази за смъртта.
Тя започва на една отбивка на стръмния път между Мелник и Гоце Делчев, до която вече не ходи автобус. Чак зад завоя е табелата на планинското село Пирин, където, казват, никой не попада случайно.
Това е живописното място, чиито стръмни скатове и ситнещи по тях жители са заснети във българския филм "Писмо до Америка" от 2001 г. В него Филип Аврамов се отправя в търсене на стара народна мелодия с надеждата да събуди от кома свой приятел в Щатите, но открива, че почти всички, които са я знаели, са вече покойници. 
Мнозина идват в Пирин, за да търсят третата жена от ляво надясно - баба Петра, която в края на филма нарушава траура си, за да изпълни песента в една планинска колиба. 
Тя е повече от радостна да приема посетители, но в повечето случаи отказва да пее, защото както във филма съблюдава траур заради починалия си син.
Всъщност повечето истории и ритуали във филма, заснети с окото на документалиста Иглика Трифонова, са истински и съществуват само в Пирин - "измиването" на смъртта от притежанията на мъртвия, единственото в България двугласно оплакване на покойници, последните жени с белязани кръстове по челата, живели в селото допреди десетина години.
От богатството на пиринските традиции днес най-често се практикуват тъжните обичаи. Именно заради тях обаче селото периодично се превръща в снимачна площадка, която по парадоксален начин вкарва живец в ежедневието на местните хора. 
Шестнайсет години след "Писмо до Америка" тук отново се снима филм. "Жалейка" e съвместна продукция на берлинската киноакадемия dffb и Нов български университет и за него из селото са разквартирувани над 20 студенти плюс известната актриса Снежина Петрова. 
Проектът е на младата режисьорка Елица Петкова, чийто късометражен филм "Липсващ" бе селектиран на конкурс за студентски продукции в Кан тази година.
Историята в "Жалейка" е за младо момиче, което се бунтува срещу стриктния траур, наложен от смъртта на баща й и е повлияна от личните й преживявания. А в поддържащите роли отново са жените от село Пирин.
"Като снимат, довадат все убави люде… Ма ти разбираш ли ми моабета, що ке ти казвам? Все културни хора, и ние им показваме онова що имаме, що можеме, що знаеме...И така. Па иначе ежедневието си е едно и също. Тука всички сме баби, повечето самотни - едно и също, градинката, имаме по една козинка и с нея се занимаваме. Но по приятно е така, като идат хора, занимават на, па и ние се чувстваме полезни, че нящо са търси от нас."
Това разказва на характерен пирински диалект баба Стояна Вакъвчиева (вдясно), която се е снимала и в двата филма. Тя е вдовица от 28 години и майка на последното дете, родено на територията на селото през 1978 г.
Закачили малко и от "частното време", както наричат царство България, двете със сестра й Стоя са работили всичко - в тютюневите насаждения, ТКЗС-то, горското стопанство, на близката язовирна каскада, в читалището и смесения магазин на селото, а Стоя дори е била кмет.
"Сега она, съдбата, като ни издокара, научийме се всичко да си работим, оти едно че нема и люде. Децата са разбягаа, не мож да довадат по всяко време - научих се и на мотор да кроя дарва, и да колим брави (кози - бел. ред), и да бера дърва. И така - затова ти казвам, че живота е филм, целия", обобщава Стояна.
С баба Петра (произнася се Пьетра) отново се снимат, този път играят оплаквачки в сцената с погребението на бащата на главната героиня. В ролята е професор от Софийския университет. "Взимай го бе, виж, млад, на 50 години, че и професор!", щипят се те между дублите. 
Двете обичат да гледат "Писмо до Америка", защото е като фотоалбум на жителите от селото, които вече не са сред тях. За шестнайсетте години от снимките на филма населението на Пирин се е смалило от 500 на около 120 човека.
Заедно с още няколко жени имат и певчески състав, с който някога са гостували по фестивали. Една от най-гласовитите им певици обаче - баба Злата, също вече не пее заради смърт в семейството. Починали са и двамата мъже от оркестъра, с които е изчезнало и истинското местно заешко хоро. 
Това разказва друг чест посетител на селото - Христо Нейков, любител фолклорист, който идва тук от 2004 г. Той е записал над 300 видеоклипа с истории и песни на баби от Самоков до Сандански, но Пирин е любимото му място. 
Може би защото най-големият празник на селото е Бабугера - Бабинден, на който пиринските баби все още се преобличат като мъже, макар да няма много младежи, които да гонят. В бабата е човекът, който те посреща и те изпраща от този свят, казва Христо.
Повече от неговия разказ за село Пирин и бабите като национално богатство очаквайте в една от следващите истории в "Предай нататък".
