Делян Малки е първата крачка към Делян Велики
В края на годината "Дневник" спази традицията си и се обърна към философи, политолози и социолози за оценка на процесите, събитията и личностите на 2017 г. Четете днес в специалната тема "Годината" оценката на Георги Гочев, класически филолог, преводач от старогръцки, главен асистент в Нов български университет (департаменти "Средиземноморски и източни изследвания" и "Право") и редактор в седмичника "Литературен вестник".
С какво ще запомните българската политическа 2017 г.?
- С три тенденции, които ми се струват важни.
Първата: действа се на парче, на принципа "каквото дойде", управлението се носи по течението, без голям план, без стратегическа посока, целите се формулират на момента и според изгодните за нас обстоятелства. В краткосрочен план този опортюнизъм е печеливш, защото създава усещане за динамика и благополучие, но в дългосрочен е изключително вреден, защото води до ефекта на социалната купчина – едно объркано, дезориентирано общество, което не цени истински нищо и в което, заради липсата на устойчив модел и голяма цел, всяко нещо се е оказало само по себе си, без никаква връзка с друго. Това е лошото на опортюнизма – понеже всичко е ценно, накрая нищо не е ценно.
Втората тенденция: борбата с корупцията става все по-измъчена, все по-формална и беззъба, внушава се, че тя се води, само за да се угоди на институциите в Брюксел, докато т.нар. български народ има други приоритети. Симптоматичен в това отношение беше скандалът с депутата от ГЕРБ Делян Добрев. Уличен, че е уреждал близките си на ключови позиции в местната власт на Хасково, той беше уговорен от своите колеги и избиратели да не напуска партията. Забележете – уговорен да НЕ напуска! Това, което в една идеална ситуация би трябвало да се третира като престъпление и срам, у нас продължава да се третира като норма.
Което се случва и затова, защото корупцията се ползва с подкрепа отгоре, но се случва и защото е налице подкрепа отдолу, от голяма група редови българи, смятащи, че уреждането е напълно нормално. И понеже щетата от корупцията обикновено е индиректна – тя ги ощетява след време и някак абстрактно, – те не намират за нужно да упражняват натиск върху своите управници. Е, чувстват се ограбени, но от някаква голяма олигархия, докато малката олигархия стои в техните очи мила и невинна.
Това е голямата глупост на днешния ни живот. Делян Малки – да използвам още веднъж името на злополучния депутат – изобщо не е някакъв невинен симпатяга, който е направил добро на своите близки. Не! Делян Малки е първата крачка към Делян Велики.
Така се очертава и третата тенденция – избликът на презрение в обществения ни живот, всички тези "дебили" и "чепове за зеле", цялото това отровно самодоволство, което излъчват някои представители на настоящата власт. Ясно е откъде идва то – от усещането, че избирателят просто няма алтернатива. Но идва и от другото, за което говоря в горния параграф – от усещането, че същият този избирател е на едно морално ниво, с един и същ манталитет като своя управляващ. Това е тъжната истина – изобщо не би ти хрумнало да наречеш някакви хора "чепове за зеле", ако не си сигурен, че на тях им е все тая как ще ги наречеш, защото ги е грижа най-вече да ползват системата, която си създал и поддържаш. Ако перифразирам известната шега на Уди Алън за брака, българският управник мисли, че няма защо да си спестява презрението към някой, който е избрал такъв като него за свой управник.
Тези три тенденции – опортюнизмът на властта, търпимостта към корупцията и избликът на презрение в публичното слово – сигнализират за особената ситуация, в която се намира настоящият ни модел за свят – този на либералното, демократично общество. Преживяван като изтощен и вече неспасяемо увреден, той няма с какво да бъде заместен, поради което и съвсем естествено се замества с минало. Докато не се появи нов проект за свят, който е желан от мнозинството, ще се носим по течението и все повече хора ще се връщат към старите си механизми на мислене и действие, от които са се отказали с цената на някакъв компромис.
Коя е думата на тази година в България?
- Презрение. Цинизъм. Цинизмът обаче не е непременно лош – цинизмът може да е остър инструмент за отсичане на нещо, което изглежда неправомерно важно. Цинизмът може да е оздравителен, докато презрението е страшно, то мачка, травмира, без да лекува. Това е най-новата политическа коректност на българския публичен човек – презрението. Ако искаш да те слушат и да те четат, трябва да си презрителен, да мачкаш с думи. Преди ни се спестяваше нещо вярно, за да не прозвучи обидно; сега нищо не се спестява, за да не прозвучи невярно.
Защо в края на 2017 управляващите се заеха да търсят виновни за "престъпната приватизация"?
- Едната причина е тактическа – за да се съсипят определени хора.
Другата е да се създава усещане, че управляващите милеят за справедливостта – разбирана като разплата. Има обаче и трета причина, която е най-дълбока, и тя е, че освен икономически, приватизацията беше и психологически акт. Замислена като оздравяване на икономиката, тя беше проведена по такъв объркан начин, че в крайна сметка лечението се превърна в травма – икономическа, но още повече психологическа. Много българи се почувстваха ощетени и колкото и икономистите да им обясняват, че онези предприятия са били на загуба, тяхната стойност в икономически показатели е една, а в психологически – съвсем друга. Желанието за компенсация е на психиката, не на джоба.
Как оценявате Бойко Борисов в новата му роля на "дипломат и геополитик" /по израз в медиите/? Изненадва ли с нещо министър-председателят в третия си мандат?
- "Дипломат и геополитик" е малко угоднически етикет за нещо, което може да се каже и по-скромно. Тази роля, разбира се, се дължи до голяма степен и на личните качества на г-н Борисов – неговия опортюнизъм и грубовата му непосредственост, но се дължи и на друго, което е наследство още от времената на Живков – репутацията ни, че сме малки и своенравни, но лоялни, за разлика от други малки, които са хем своенравни, хем нелоялни. Във външната политика репутацията, изглежда, е доста трайна величина.
Но вижте, склонни сме да надценяваме моралния и интелектуален капацитет на западните политици – не мисля, че г-н Борисов е чак толкова по-лош и неприемлив в сравнение с голямата част от настоящия политически елит на Европа и Северна Америка. Склонни сме обаче и да подценяваме липсата на трезва преценка у същите тези хора. За тях едва ли е тайна, че г-н Борисов е толкова геополитик, колкото бай Ганю е предприемач. Не е тайна, просто в момента тази роля е допустима и може би нужна. Когато спре да е такава, г-н Борисов ще бъде побутнат назад – безцеремонно и усмихнато, както Тръмп побутна премиера на Черна Гора на срещата на НАТО.
Чия партия е ГЕРБ?
- На опортюниста и на този, който без морален проблем заобикаля институциите, крие данъци и плаща подкуп, но и на този, който го е грижа държавата да работи по-ефективно и в негова полза. На народняка, на носталгика по Живков и държавния ред на социализма, но и на онзи, който доволно пътува в чужбина, без да вади виза. На човека, който работи в държавната администрация, но и на работещия в голяма международна компания. На родителя, който съветва децата си да бягат навън, но и на някои от тия деца, които са се върнали от чужбина.
ГЕРБ е партията, събираща в момента най-много от образите на противоположните Българии, в които живеем.
Чия партия е БСП?
- До голяма степен на същите хора, на които е и ГЕРБ – опортюнистите, носталгиците по живота в социализма, умилените от бащинската ръка на властта, склонните да прибягват до уреждане и корупция. Ако ГЕРБ в лицето на Борисов е мъжкият символ на това общество, то БСП в лицето на Корнелия Нинова и Мая Манолова е неговият женски символ. ГЕРБ – това е редът, дисциплината, животът извън дома, БСП – това е битът с неговите грижи и животът в дома. Мъжкото и женското на редовия български живот! Оттам и усещането за една семейно-махленска идилия в парламента – всички тия оперетни спорове, под които на практика има една и съща социална действителност.
Чия партия е ДПС?
- На някаква много странна симбиоза между маргинализираните ни малцинства и най-високата, свързана с държавата олигархия. Партия със структура, олицетворяваща древната система на отношенията между патрони и клиенти. Партия на хора с огромно влияние, което дори няма нужда от парламентарна подкрепа, и заедно с това партия на граждани с реалното битие на роби. Партия, в която доброто и злото, моралното и неморалното, красивото и грозното са невероятно преплетени едно с друго. Партия, нанесла огромни вреди на страната, и заедно с това обгърнала себе си със святост. Партията на уродливото нещо КТБ и партията на Ахмед Догановия патриотизъм и Йордан Цоневата теология.
Как оценявате първата /почти цяла/ година на президента Радев?
- Било поради самите правомощия на институцията, било поради опита на хората, които я представляват, българските президенти се занимават през повечето време не с реална политика, а с въпроса как изглеждат като президенти. Първата година на г-н Радев беше точно такава – протоколна. Учеше се да говори, да стои пред публика, да се снима до жена си. От тази гледна точка и оценката за него – нито най-добре стоящият, нито най-зле стоящият пред публика президент до момента. По чехли и къс панталон по-убедителен, отколкото по костюм. Усещане за военен в пенсия – като в американски филм.
Европейска страна ли е България десет години след влизането в Европейския съюз?
- Може би най-трудният въпрос в момента. Труден и защото трябва да обхване много аспекти от живота в България, труден и защото реалността винаги се разминава с идеала, но труден и защото Европейският съюз вече не е онзи Европейски съюз, към който се стремяхме преди десет години, а съвсем друг. Друг и поради непреодолимите различия на страните в него; друг и поради особената ерозия на европейските институции – впрочем, още in utero, още преди тези институции да са напълно развити; друг, най-сетне, и поради общата, световна криза на либерално-демократичния модел и вакуума, който се отваря след него.
И все пак в поне два пункта категорично сме повече европейска страна, отколкото бяхме преди десет години – като консуматори на стоки и услуги и като хора, които могат да пътуват в западния свят по свое собствено желание. Това не е малко, но не и толкова голямо постижение. Ние най-вече ползваме Европейския съюз като източник на блага и понякога – на дисциплина, но най-важните елементи от идеала на Стара Европа общо-взето не ценим. Личната ни свобода е на европейско ниво – българинът няма проблем с нейното устояване и дефиниране. Не е на европейско ниво обаче обществената ни свобода – нея малцина я ценят.