Школата, разглеждаща популизма като стратегия за политическа мобилизация, набляга върху силната роля на харизматичния популистки лидер, който успява да мобилизира обикновения народ срещу доминиращите политически елити. В определенията за популизъм на представителите на тази школа доминират единствено двете споменати характеристики. Ключ към разбирането на подхода е класическата дефиниция на изследователя на латиноамериканските популизми Кърт Уейланд, разглеждаща популизма като "политическа стратегия, чрез която един персонализиран лидер търси или упражнява управленска власт, базирана върху пряката, непосредствена и неинституционализирана подкрепа от голям брой в повечето случаи неорганизирани последователи."1 (Преводът мой - А. Ж.)

Робъртс и Левитски разбират популизма "като вертикална мобилизация на масовите избиратели от персонализиран лидер, който отхвърля установените политически или икономически елити от името на зле дефинирания народ" 2. (Преводът мой - А. Ж.), поставят ударение върху идеологическата гъвкавост на популистките апели, която затруднява вкарването на понятието в идеологическия калъп на партийните програми, и върху идентичноста на популистките лидери и техните връзки с останалите политически играчи. 3.

Такис Папас разглежда популизма като стратегия на политическите предприемачи да се домогнат до властта и защитава тезата, че популисткият лидер надделява, когато успее да създаде кливидж между народа и управляващия елит, а също така, че популизмът се стреми да превърне потенциалните мнозинства в реални чрез създаване на нови социални кливиджи. 4. Наблюдава се бедност на теоретичните идеи, на понятийния апарат и на интерпретативните полета, използвани от учените, които застъпват този подход. Поради това, че идеите им се припокриват в значителна степен, ще разгледаме приоритетно статията на Такис Папас, който в най-голяма степен защитава тезата със своите аргументи.

За Папас популизмът е обратната страна на демократичния либерализъм и така ученият максимално се доближава до двете основни интуиции на методологическия подход: Първо, при популизма за разлика от партиите от партийните фамилии лидерството взема примат над идеологията и затова е основна единица за анализ. Второ, популистите печелят мнозинства в районите, в които са се разпаднали лоялностите към старите партии, отслабнало е значението на политическите различия и на идеологическите привързаности. 5.

Папас разглежда популизма като резултат на кризи, упадък или дълбоко преустройство на съществуващите политически и партийни системи. Тези ситуации са неизбежно свързани с появата на популистките лидери като аутсайдери. Политическата криза дестабилизира партийната система и дава възможност на популистките водачи да отправят своите властови претенции отвъд традиционните форми на идеологически обвързаности. 6.

Според Папас съществуват три основни каузални механизма за появата на популизма като партия или масово движение, които зависят от стратегическите действия на лидера: политизиране на недоволството, оформяне на нов кливидж между народа и политическото статукво и политическа поляризация. Първият механизъм е свързан с натрупалото се разочарование към партийните и политическите системи и към статуквото като цяло заради неизпълнените социални обещания на политиците. Докато традиционните партии се опитват да тушират тези напрежения, популистките виреят върху тях. За популистките водачи манипулацията на недоволството предизвиква отмиране на старите кливиджи и създаване на нови форми на организация с антисистемна нагласа, насочена не само срещу другите непопулистки формации, но и срещу политическата система като цяло. Така се стига до появата на кливиджа между народа и неговите врагове; този кливидж е продукт на първия механизъм, предизвиква пораждането на нови социални идентичности, разделението бива успешно капитализирано от креативни лидери. В популисткия дискурс враговете на народа са в самата политическа система и те са партиите, партийните лидери, политическите елити, бюрокрацията. Статуквото и народът са двете страни на антитезата "ние - те". Народът бива манипулиран от популисткия лидер в ситуации на промени и на партиен и институционален разпад. Третият механизъм, поляризацията, конституира с изключителен разделящ обществото интензитет противопоставянето между разочарованите избиратели и привилегированите елити. Тя е извънсистемна, произтича от действията на популистките водачи, свойствена е на недоволството и формиралите се кливиджи и затвърждава противопоставянето народ - елит.7

Дескриптивното изложение на тезите на Папас, както и цитираните дефиниции на Уейланд и на Робъртс и Янсенс, сочат, че при този подход няма нищо ново в съдържателен аспект извън разгледаните характеристики на популизма в най-общ план и съответно като идеология и като дискурсивен стил, което да не е било анализирано в предходната част на изследването, освен специфичния акцент върху ролята на политическите кризи като фактор за популистка мобилизация. Тезите на учените, застъпващи този подход, са пределно ясно артикулирани, няма съществени отклонения между тях и това обстоятелство позволява характеристиките да бъдат изведени в максимално изчистен и лаконичен вид:

- Популизмът възниква в резултат на кризи на легитимността на политическата система, има антипартийна и антиинституционална насоченост.

- Консолидацията около фигурата на харизматичния лидер е фактор, който играе ключова роля при противопоставянето между обикновения народ и корумпираните политически елити.

- Популизмът разчита на манипулацията на народното недоволство заради неизпълнените социални обещания на политиците.

- Популисткият дискурс конституира образа на врага на народа.

Към дефиницията на Уейлънд вече направихме препратка в предходното изложение, когато проблематизирахме самодостатъчността на идеологическия подход за изследване на популизма, който изгражда част от своята концепция, опирайки се на други теоретични парадигми. Налага се отново да напомним тази дефиниция тук, защото тя има основополагащо значение при анализа на популистките стратегии.

2. Levitsky, S., K. Roberts, The Resurgence of the Latin American Left, John Hopkins University Press, Baltimore, 2011, pp. 6-7, цитат по: Bonikowski, B., Gidron, N., op. cit., p. 12

3. Bonikowski, B., Gidron, N., op. cit., p. 12

4. Pappas, T., op. cit., p. 2

5. Ibid, pp. 1-2

6. Ibid, pp. 3-5

7. Ibid, pp. 8-12