
Солидарността е нещо повече
Поредица културни събития отбелязват 35 години от разрушаването на Берлинската стена, което ускори срива на тоталитарниге режими в Източна Европа
Поредица културни събития отбелязват 35 години от разрушаването на Берлинската стена, което ускори срива на тоталитарниге режими в Източна Европа
Откъс от сборника с есета "Вера и далавера" на Александър Кьосев.
Цялата епоха, в която живеем, е "изкълчена". Но всъщност европейското време е "изкълчено" от времето на Шекспир.
Една истинска реформа би трябвало да почне не от класиката, а от четенето.
Репортаж на проф. Александър Кьосев от новооткритата изложба на Банкси в Ню Йорк.
Гражданският натиск трябва да направи така, че да се страхуват те, въоръжените, нискочели копринарки и селямсъзи, мутри, военизирани младежи и пенсионери с мрачни души.
Пред очите ни се разпада солидарността на българите, които се мразят. Те нямат културни авторитети, а нацията се превръща в сбирщина от агресивни псевдопатриоти.
В деня, в който България почита паметта на жертвите на комунистическия режим, една лична история.
"Днес честваме именно тях, отвъд-хората от близкото минало. Само ние, спомнящите си за тях, сме им останали" – есе на проф. Александър Кьосев
Добре е и тези, които са гласували за него, да си дадат сметка, че посланието "Аз съм като вас" е подменено: новото послание гласи: "Вие сте тъпанари."
БСП иска вот на недоверие. Мотивите са убийствени. Само че ги изрича една корупционно-клиентелистка партия, не по-различна от ГЕРБ.
"Мълчанието на комисията по култура в Столичния общински съвет значи, че мълчаливо подкрепя нападките срещу мен и се съмнява в моите компетентности", обяви в писмо проф. Александър Кьосев.
Вежди Рашидов не разбира нищо от музика, литература, кино, танц, театър, публично изкуство: той едва ли познава културната продукция на някой сериозен творец извън гилдията на художниците и скулптурите
Трябва да се освободим от люшкането между срам и гордост. И най-важното – трябва да се грижим за днешна България.
Не само публичната среда и партиите, а и институциите са вече засегнати - този популистки мито-национализъм, който не се интересува от фактите, става все по-консенсуален, започва да се меси в образованието, в културните дискусии, в публичния език, превръща се в медийна и дори морална норма, започва да задава граница на позволеното и непозволеното говорене, ругае противниците си, дори прави опит да се превърне в цензура.
Днес (1 февруари) е ден за възпоменание на жертвите на комунизма. Не обичам такива дни, в които скръбта става юбилейна, не обичам патос - нито героизиращ, нито виктимизиращ... Моята скръб и паметта ми са съвсем конкретни.
Макар срещу нас да се появили отново пропагандни оръдия, медийни танкове и базуки, либералната демокрация, принудена да брани себе си, е невъоръжена. Нещо повече – в самия си принцип тя е против езика на агресията и омразата, стигматизациите и бруталността.
Със статията на проф. Кьосев, съдържаща въпроси към министъра на културата, "Дневник" започва серия публикации от участници в движението "Реформи в културата".
Разказвам всичко това не само защото съм тъжен за подобни хора. А защото съм бесен от модния израз на глупави млади хора: "Айде стига с тия концлагери!". Те избързаха да затворят книгата на миналото, преди въобще да са я прочели; не – да са прочели и една страница.
"Влече ме мракът на ноара и антиутопията", каза Владислав Тодоров.
Истинската цел е масирана гражданска мобилизация, събуждане на онези, които не гласуват - за да гласуват не просто срещу мафията, а с позитивни програми за реформа (да-гласуване), за друг тип парламент, за социална промяна.
Кой ще е виновен, ако все пак това не стане? Онези, които не са гласували в достатъчно голям брой, за да влязат в парламента и "Да, България" и "Нова република". Защото и двете формации заслужават това, те са алтернатива и надежда: би следвало хората да разберат това.
Нямаме никакво друго средство да се борим с тази гнусота, освен да продължим да бъдем това, което сме, да мислим това, което мислим и да имаме смелостта да го пишем, да спорим, да се аргументираме, да чуваме чуждите аргументи. Да протестираме, когато трябва.
Истинската културна политика е грижа не толкова за таланти и гении, които са само малка част от нея, върхът на нейната пирамида, а грижа за "дишането" на онзи неизвестен юноша бледен, който някъде в някоя забутана българска махала не знае какво да прави със себе си - и затова решава да стане мутра. Или ако има късмет - да емигрира. Или ако има още повече късмет - да участва в някое риалити шоу.
Справедливо или не, организационната професорска четворка е дискредитирана, това е факт, който няма защо да се заобикаля. Ето защо тя повече не може да бъде публично лице на едно важно и продължаващо да бъде актуално политическо послание и трябва да отстъпи.Лично аз продължавам чисто организационно да се занимавам с дискусионния клуб, който скоро ще има първа сбирка.